— Да тръгваме — подкани другарите си, метна раницата на рамо и се обърна към камилите.
— Не трябва ли да го погребем? — попита зад гърба му един от бедуините.
— Пустинята ще го погребе — беше отговорът. — Нямаме време.
Другите го последваха надолу по дюната, качиха се на камилите и ги сритаха, за да се изправят. Докато яздеха, последният — сбръчкан човечец със следи от едра шарка по лицето — току се извръщаше и поглеждаше назад, към губещото се очертание на трупа зад тях. След като от него не остана нищо, освен зацапана подутина на иначе гладката дюна, той бръкна в гънките на наметалото си и извади мобилен телефон. Без да изпуска от поглед ездачите пред себе си, за да е сигурен, че никой няма да се обърне и да го види, натисна клавиатурата с мръсния си палец. Нямаше сигнал, така че след още един–два опита той се отказа, прибра телефона, заби пети в потрепващите хълбоци на камилата и подвикна: — Хут-хут! Яла-яла!
5.
Щатът Калифорния, Националният парк Йосемити
Скалният масив се издигаше на петстотин метра над долината Мерсед като вълна от сив сатен. Фрея Ханън беше на петдесетина метра от върха му, когато разбута гнездо на оси.
Стъпи на една издатина, хвана се за близкия храст — и от него изригна облак насекоми и гневно се застрелка около нея.
Осите бяха най-големият й страх още откакто една я беше ужилила в устата като дете. Странен комплекс, като се има предвид, че си вадеше хляба с катерене по някои от най-опасните скални масиви в света, но ужасът рядко може да се обясни рационално. Сестра й Алекс се страхуваше от игли и инжекции, а Фрея — от оси.
Замръзна. Стомахът й се сви. Задиша учестено и уплашено. Въздухът приличаше на мрежа от жужащи жълти стрели. После една оса я ужили по ръката и тя инстинктивно се пусна и полетя надолу. Обезопасителното й въже се замята диво, а боровата гора на четиристотин и петдесет метра надолу сякаш подскочи към нея. За миг тя се залюля само на десния с крак и дясната ръка, металните скоби и куки по ремъците дрънчаха. Стисна зъби, пренебрегна паренето в ожулената длан и се хвана здраво за една издатина, притисна се към топлия гранит като към бранещата прегръдка на любим. Остана така сякаш векове; бореше се с желанието да запищи, изчакваше оси те да се успокоят и да се махнат. И щом те се пръснаха, бързо се извъртя вдясно и се изкачи още малко до един килнат бор, който стърчеше от скалата като изсъхнал крайник. Намести се до него и задъхана се облегна на ствола.
— Господи — изстена и сякаш без причина добави: — Алекс.
От обаждането бяха минали единайсет часа. Беше в апартамента си в Сан Франциско, беше малко след полунощ и разговорът, след толкова години, беше абсолютно неочакван. Веднъж, в самото начало на планинарството си, изгуби опора и падна опасно на цел — двеста метра, преди въжето да я задържи. Така се по чувства и сега: моментна замаяност, объркване и смут, като че ли летеше от голяма височина. Истината стигна до нея като внезапно приземяване.
Остана да седи в мрака, нощният шум от баровете на Северното крайбрежие долиташе през отворените прозорци. Включи компютъра, запази си място за самолет, събра малко екипировка в сака, заключи апартамента и подкара към летището със стария си мотоциклет триумф бонвил. След три часа вече беше в Йосемити, а след още два, при първите лъчи на утрото откъм Сиера Невада, беше готова да започне изкачването.
Винаги правеше така, когато нещо я тревожеше, когато трябваше да проясни мислите си — катереше се. Пустините бяха мястото на Алекс — огромни, сухи, празни пространства, без живот и звуци; планините и скалите пък бяха за Фрея — отвесни стени, по които можеше да се изкачва към небето, да насилва ума и тялото си до крайна степен. Тези неща беше невъзможно да се обяснят на хора, които никога не са ги изживявали, невъзможно беше да ги обясни и на себе си. Най-близко до истината беше стигнала в интервю с, моля ви се, списание „Плейбой“: „Когато съм там горе, се чувствам просто по-жива — беше признала. — През останалото време като че ли съм полузаспала“.