— Претърсих най-щателно всичко. — Тонът му беше на човек, който всеки миг ще се разплаче. — Тук няма нищо, Фрея. Или ако има, е заровено под тонове мазилка и камък и няма как да стигнем до него.
Тя клекна до него; натрупаният слой чакъл в този край на шахтата беше още по-висок и до тавана имаше само малко повече от метър.
— Можем да дойдем довечера — предложи тя. — Да опитаме още веднъж.
Флин поклати глава.
— Веднага щом открият дупката в стената, тук ще се напълни с повече пазачи, отколкото има във вашия Форт Нокс. Няма да можем дори да се доближим. Това беше единственият ни шанс. Друг няма да имаме.
Той погледна часовника си: 6:39. Само двайсет минути до отварянето на храма за посетители.
— А ако се опитаме да върнем блока на мястото му?
Той дори не си направи труда да й отговори — и двамата знаеха, че това е несериозно. Накрая Флин въздъхна, погледна пак часовника и предложи да се махат.
— А защо не се скрием в една от колонните зали, да се смесим с туристите и после да излезем с тях? В началото на деня винаги има стотици посетители. Това не би ни затруднило особено.
Той с нищо не показа, че я е чул: седеше унило, опрял лакът на нещо като миниатюрен надгробен камък — правоъгълно, покрито с йероглифи парче варовик със закръглена горна част. Повече, за да каже нещо, отколкото от любопитство, Фрея попита какво представлява камъкът.
— Кой по-точно?
Тя го посочи.
— О, това е стела. Тип оброчна плочка. Древните египтяни са ги поставяли в гробове и храмове. Записвали върху тях молитви, събития, дарения — такива неща.
Той вдигна камъка — беше висок около две педи — и го сложи на коленете си.
— Всъщност той доста ме развълнува. В надписа се говори за ирет нет Хепри — Окото на Хепри. Една от формулировките, които, изглежда, винаги свързват с оазиса, нещо като Устата на Озирис.
Забърса камъка с ръка и почна да чете:
— Уепет ирет Хепри уепет… когато Окото на Хепри се отвори, тогава ще се отвори и оазисът. А когато Окото е затворено, оазисът не може да се види дори от най-наблюдателния сокол.
Прегърна стелата, като че ли търсеше успокоение от камъка, и обясни на Фрея, че Хепри е бог с глава на скарабей, едно от превъплъщенията на бога на слънцето Ра, а името му идва от думата хепер, онзи, който произлиза. Фрея обаче вече не го слушаше, тъй като вниманието й бе привлечено от горната част на стелата, където имаше арка. Там имаше някакви образи, отделени от колоните йероглифи по-долу. От лявата страна се виждаше нещо подобно на червена стена или скална повърхност, а отдясно беше същата стена, само че сега с тесен процеп в средата. Между двете изображения имаше вълнообразна жълта ивица, от която излизаше подобна на сърп черна дъга с любопитно издълбани и назъбени ръбове, а в най-горния край беше разположено голямо, фино изработено око, като цвете на края на стъбло. Отначало го помисли просто за интересна рисунка. Но колкото повече гледаше изображението, толкова повече й напомняше…
— Това съм го виждала.
Флин все още обясняваше атрибутите на бог Хепри и, изглежда, не я чуваше.
— Това съм го виждала — повтори тя по-високо.
— Какво си виждала?
— Това — посочи тя.
Той кимна, не изглеждаше особено учуден.
— Възможно е. Окото уаджет се среща доста често…
— Не говоря за окото. А за това.
И докосна с пръст черната дъга.
— Какво искаш да кажеш с това „виждала съм го“?
— Виждала съм го. Или нещо много подобно. На една снимка.
— Виждала си снимка на този образ?
— Беше скално образувание. В пустинята. Съвсем същото, дори и назъбените страни.
Той присви очи.
— Къде? Къде си виждала тази снимка?
— В къщата на Захир Сабри. Когато пристигнах. И Алекс беше на снимката, затова…
— Той каза ли ти къде е направена снимката?