Тя поклати глава.
— Май дори се разсърди, че съм я видяла, избута ме от стаята.
Флин отново погледна стелата, пръстите му барабаняха по камъка.
— Когато Окото на Хепри се отвори, тогава ще се отвори и оазисът — замърмори полугласно. — А когато Окото е затворено, оазисът не може да се види дори от най-наблюдателния сокол…
Минутите отминаваха. Фрея беше наясно, че трябва да тръгват, но не искаше да прекъсва мислите му. Флин просто си седеше, изцяло погълнат от мислите си. Накрая се усмихна, повдигна стелата от коленете си и я върна в ъгъла на шахтата.
— Сигурно ви е вродено.
— Моля?
— Сигурно е черта на всички Ханън. Дарба да спасявате положението. Алекс винаги успяваше, а и ти, изглежда, спазваш традицията.
Изправи се и се запромъква към изхода.
— Не разбирам — каза Фрея и тръгна след него. — Толкова ли е важна тази скала?
— Може би да, може би не. — Той стигна до дупката и се извърна. — Между нас казано обаче, имам неприятното чувство, че съм си губил времето с тия неща през последните десет години, а накрая се появяваш ти и правиш решаващия пробив. А това, честна дума, никога няма да ти простя. — Засмя се. — Заслужаваш просто да те оставя тук. Как така ще откриваш разни неща без мое разрешение!? Заради английско-американските взаимоотношения обаче…
И изведнъж млъкна и се намръщи. За миг Фрея нямаше представа какво става. После обаче чу онова, на което сигурно реагираше и той — гласове. Все още бяха приглушени и отдалечени, но явно идваха откъм храма.
— По дяволите — изсъска Флин. — Хайде, трябва да се махаме от тук.
Измъкнаха се на скелето и Флин грабна единия лост и заслиза. Фрея го последва пъргаво. Бързо излязоха в по-близката от двете колонни зали. Гласовете вече се чуваха съвсем ясно — идваха от външната зала; говореха поне двама души.
— Туристи ли са? — прошепна Фрея.
Флин се заслуша и тръсна глава.
— Пазачи. Сигурно са видели срязания катинар. Побързай.
Поведе я към края на залата и по тесен коридор. След десетина метра стигнаха врата с решетки. Зад нея няколко стъпала извеждаха нагоре към втора врата и слънчевата светлина.
— Това е задната страна на храма — обясни Флин, докато опитваше да изкърти ключалката на решетките. — Ей сега…
От усилието мускулите на врата му се изпънаха, а лицето му почервеня. Той нагласи лоста под друг ъгъл, натисна с всички сили, като опря и крак за по-добра опора. Колкото и да се мъчеше обаче, ключалката не поддаде и като изръмжа ядосано, той се отказа и поведе Фрея обратно към залата. В нея все още нямаше никого. Шумът от гласове и тупкането на ботуши в другата зала навеждаше на мисълта, че пазачите вече са много повече.
— Ехна аарфен енноко гоууа! — изкрещя някой. — Окрого уе ерфао ’о едеко!
— Има ли друг изход оттук? — прошепна тревожно Фрея.
Флин поклати глава.
— А не можем ли да се скрием?
— Прекалено много са.
— Какво ще ни направят, ако ни хванат?
— Ако имаме късмет, ще ни вкарат в затвора за пет години, а после ще ни депортират.
Тя не попита какво би станало, ако нямат късмет.
— Енто мет-хасреен! — чу се отново гласът. — Ма-фееш махраб!
Флин се огледа, опитваше се да измисли нещо. Стъпките и гласовете бяха стигнали почти до вратата между двете зали. Той сграбчи Фрея за ръката и я задърпа назад, покрай параклиса, в който бяха работили, и в следващия. За разлика от останалите светилища, в дъното на това имаше врата, която ги отведе в нова зала, много по-малка от двете главни. През средата й минаваше двойна редица колони, а от отворените прозорци на покрива струеше светлината на деня.
— Накъде можем да тръгнем от тук? — попита тя.
— Наникъде.
— Тогава защо…
— Защото няма къде другаде да отидем! Не можем да минем през главния вход, задната врата е заключена… — Той разпери безпомощно ръце. — В капан сме, Фрея. Просто се мъча да спечеля още няколко минути и се надявам за невъзможното — че може и да не дойдат тук.
Тропотът на крака и виковете се засилваха.
— Трябва да има и друг начин за излизане — отсече Фрея. — Трябва да има.
— Естествено. Вълшебна врата. И ако имаш и магическа пръчка, трябва само да кажеш „абракадабра“…
Нови викове, вече примесени с остри писъци на полицейски свирки. Фрея трескаво зашари с поглед из залата, оглеждаше се за нещо, каквото и да е, което да им помогне. Десет ниски колони — две редици по пет, — от двете страни по-малки помещения, покрити с барелефи стени, пред тях опънати въжета, та надписите да се предпазят от туристите. И нищо, което да им помогне да избягат.