— Ехна даклеен лоло! — изкрещя някой. — След тебе сме. Не се опитвай да направиш нещо, защото ще стреляме!
— Хайде — изсъска той.
Краят на въжето се залюля над него. Без дори да се убеди, че тя го е вързала добре от другата страна, той го сграбчи с две ръце и започна да се издърпва нагоре; пазачите вече бяха само на секунди от него, а лаят на кучетата сякаш изпълваше целия храм. Флин стигна до отвора и с гърчене и ритане се промуши през него. Фрея едва успя да издърпа въжето, преди два песа да нахлуят в помещението, следвани от петима-шестима пазачи.
Задъхан, с окървавен ръкав, тъй като раната на ръката му се бе отворила от усилията, Флин веднага тръгна към задната страна на покрива, която — тъй като зад храма се издигаше хълм — беше само на два-три метра от земята.
Скочиха и забързаха надолу по склона по някаква стръмна пътечка.
След пет минути бяха отново в джипа, а след още трийсет секунди вече се движеха бързо по пътя от Абидос; разминаха се с колона полицейски коли с включени сирени.
— Никога не съм мислила, че египтологията може да е толкова вълнуваща — бяха първите думи на Фрея.
— А аз никога не съм осъзнавал, че катеренето може да е толкова полезно — добави Флин.
Спогледаха се и се усмихнаха.
— Чака ни дълъг път. — Флин посочи напред. — Сигурна ли си, че искаш да дойдеш с мен?
— Не бих изпуснала това за нищо на света.
Той отново я погледна, кимна, натисна газта до дупка и викна:
— Дръж се, Дакла! Идваме!
54.
Кайро
Мохамед Шубра работеше като охранител в сградата на Агенцията на САЩ за международно развитие вече почти двайсет години, но не си спомняше някога да е виждал г-жа Кирнан в по-добро настроение. Разбира се, тя винаги му се бе усмихвала, винаги беше любезна, но тази сутрин, като прекрачи прага на сградата, определено изглеждаше във възторг.
— Нещо хубаво ли се е случило? — попита я той, когато тя се приближи да му покаже пропуска си. — Цялата сияете.
Тя се усмихна и го заплаши на шега с пръст.
— От тебе човек нищо не може да скрие, Мохамед, нали?
— Госпожо Кирнан, трябва да съм сляп, за да не го видя! Сигурно имате новини от семейството.
Тя поклати глава.
— Не, от работата. Винаги е работата, Мохамед.
Той би оставил разговора на това — не му беше работа да я разпитва за делата й, — но за негово учудване и радост тя се огледа и се приведе над гишето.
— Получих новини за един от проектите си — започна тя. — Не очаквах да излезе нещо, но сега изглежда, че е възможно.
Никога не му бе говорила по този начин, не му се бе доверявала и той се развълнува, като че ли го допускат до голяма тайна.
— Отдавна ли работите по този проект?
— О, да — сияещо отвърна тя и докосна кръстчето около шията си. — Много отдавна. Отпреди ти да си на работа тук. Много отдавна.
— Голям ли е проектът? Важен?
Макар тя да продължаваше да се усмихва, погледът й изведнъж стана по-твърд, като че ли бе казала повече, отколкото е нужно, и сега иска да смени темата.
— Всичките ни проекти са важни, Мохамед. И помагат този свят да стане по-добро място за хората. Денят ми обаче е доста натоварен, така че ако нямаш нищо против…
Махна му за довиждане, тръгна към асансьорите, но се върна, като ровеше в чантата си.
— А, още нещо. Виждал ли си някога този човек?
И сложи една снимка на гишето пред него — дебел оплешивяващ мъж с бледа кожа и сочни устни.
— Беше тук вчера — отвърна египтянинът и си помисли дали не е преминал границата с въпросите си преди малко; беше доволен, че може да изкупи вината си. — Директорът го разведе из сградата.
Кирнан кимна и прибра снимката в чантата си.
— Направи ми една услуга, Мохамед. Ако го видиш пак, звънни ми да ми кажеш, че е в сградата, нали?
— Разбира се, госпожо Кирнан. Веднага щом го видя. Вие ще сте първата, която ще научи.
Тя му благодари, пресече фоайето и се качи в асансьора.
— Много мила дама — сподели с жена си Мохамед, когато се прибра вкъщи вечерта. — Но с изключително твърд характер. Никога не бих искал да се наредя сред противниците й.
55.
Дакла
Една фигура се измъкна от храсталака, ослуша се, после притича към сградата — обикновена постройка от блокчета сгуробетон с покрив от палмови листа и тежка желязна входна врата, обезопасена с верига и катинар. Беше мъж, поне това можеше да се каже от походката му. Друго обаче не личеше, тъй като тялото бе загърнато в издуто черно наметало, а главата и лицето в също така черен шал, така че се виждаха единствено очите му.