— Ето я — каза кисело, отиде до бюрото и забоде пръст в снимката, а след това разпери ръце, за да покаже, че не крие нищо. Те разгледаха огромния извит връх на черната скала, издълбаните му страни и мъничката фигура на Алекс. Флин изглеждаше запленен — наведе се над бюрото, за да разгледа скалата по-добре. Поклащаше глава, като че ли изведнъж се бе озовал ако не пред отговор на отдавнашна загадка, поне пред нова надежда за разгадаването й.
— Ти ли направи снимката? — попита той след дълга пауза, без да откъсва очи от скалата.
Зафир изсумтя утвърдително.
— Къде?
— В пустинята, не виждаш ли?
Флин не обърна внимание на сарказма.
— Близо до Гилф Кебир ли?
Ново потвърждение.
— Гилфът е голям. Би ли обяснил по-точно?
Отговор нямаше.
— В северната или в южната част? — настоя Флин.
— Фи’л ганооб — отстъпи египтянинът, но явно не му беше приятно да го разпитват така. — На юг. Не помня обаче точно къде. Беше отдавна.
Флин погледа снимката още малко, после се обърна към него.
— Аз съм в дома ти и ще ти засвидетелствам уважение, но ти също трябва да ме уважаваш. Снимката е направена през последните пет месеца. Виж тук…
Посочи с пръст едно място, където се виждаше тънка сребриста пръчица, опряна на скалата до сестрата на Фрея.
— Това е бастунчето на Алекс. Тя започна да го използва едва когато й стана по-зле, през ноември.
Захир гледаше в пода и притеснено пристъпваше от крак на крак.
— Не знам какво се опитваш да прикриеш — продължи Флин, като се мъчеше да остане спокоен, макар че явно не му се говореха празни приказки, — нито защо не искаш да ни обясниш обстоятелствата около снимката. Но се обръщам към тебе като към наш домакин, а също и като към бедуин с молба да спреш да дрънкаш глупости и да ми отговориш откровено.
Захир вдигна глава, ноздрите му се разшириха.
— Нямаш право да ми говориш така! — изръмжа той. — Нито в къщата ми, нито никъде. Ясно ли е? Няма да ме обиждаш или иначе лошо за тебе, разбра ли?
— Заплашваш ли ме, Захир?
— Не те заплашвам, казвам ти. Няма да ми говориш така.
Говореха все по-високо и Фрея реши да се намеси, преди нещата да се влошат окончателно.
— Захир, не сме дошли да те обиждаме. — Тонът й беше едновременно помирителен и твърд. — Трябва ни само да разберем къде е направена снимката. Сестра ми много държеше на теб и както вече казах, ние не правим това за себе си, а заради нея. Моля ти се, кажи ни къде е тая скала и ще си отидем.
Този път Захир не отклони поглед от нейния. Гневът му, изглежда, се беше разсеял така бързо, както бе дошъл, и се замести от… На Фрея й беше трудно да определи точно от какво — някаква смесица от примирение и разбиране, стори й се — сякаш бе приел, че ще се наложи да им каже онова, което ги интересува, но се боеше от последствията.
— Моля те, Захир — отново настоя тя.
Той не проговори веднага. Посумтя и попита:
— Искате да отидете до това място?
Флин и Фрея се спогледаха, после едновременно кимнаха.
— Аз ще ви заведа — заяви той. — Отиваме заедно.
— Ние искаме само да разберем къде е — каза Флин.
— Гилф Кебир е далече. Опасно е, много опасно. Не е добре без водач. Аз ще дойда с вас.
— Трябва ни само…
— Дълъг-дълъг път. Ако тръгнете сами, ще ви трябват три дена. Ако аз дойда с вас, по-малко от един. Аз познавам Гилфа, познавам пустинята. Аз ще ви водя.
Пререканието продължи известно време, като скачаше ту напред, ту назад — Захир настояваше да ги придружи, Флин и Фрея твърдяха, че им е нужно единствено точното местоположение на скалата, — преди накрая Захир да признае поражението си, да въздъхне и да се отпусне в стола до бюрото и отчаяно да се загледа в пода.
— Знаете ли къде е Уади ал-Бахт? — попита накрая.
Флин отвърна, че знае.
— На трийсет километра южно от ал-Бахт, между ал-Бахт и Осемте камбани. Голямата скала е там. Много е висока. На четиристотин-петстотин метра в пустинята. Като тръгнете на юг от ал-Бахт, не можете изпуснете.
Вдигна очи и тръсна глава, като че ли искаше да каже: „Нямате представа в какво се забърквате“.
След като нямаше причина да проточват разговора, те му благодариха, сбогуваха се и тръгнаха към вратата. И тъкмо да излязат, ги настигнаха думите му: