— Малко е тесничко — отбеляза ненужно, докато се промушваше в предната седалка и нахлузваше собствения си шлем; краката на Фрея се намираха от двете му страни, все едно го яздеше. — А за съжаление няма и обслужване на борда. Ако обаче можеш да се примириш с това, не е чак толкова неприятен начин за пътуване.
— Ще съм най-доволна, ако не ни убиеш — въздъхна тя. Чувстваше се и притеснена, но и странно въодушевена.
Флин си погледна часовника — минаваше един и половина. Натисна няколко копчета и завъртя ключа на таблото. Двигателят изкашля веднъж, два пъти и запали; витлото забръмча отвратително точно зад главата на Фрея.
— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме? — провикна се тя.
— Летим на югозапад, докато не стигнем Гилф Кебир — отекна гласът му в слушалките. — После на юг, покрай източния ръб, докато не намерим скалата. Не би трябвало да е много трудно.
— И си абсолютно сигурен, че знаеш как се управлява това чудо?
— Е, това ще го проверим ей сега — отвърна той и издърпа един лост до седалката си. Оборотите на двигателя нараснаха и машината се раздвижи, плъзна се гладко по пясъка към туфата пустинна трева, зад която Фрея се беше крила преди две нощи. След стотина метра Флин направи обратен завой — управляваше с крака — и насочи машината към хамбара.
— Трябва да качим температурата на маслото поне до петдесет градуса — обясни той и почука по таблото пред себе си. — Иначе двигателят ще откаже.
Повториха маневрата още няколко пъти — напред и назад по пясъка, докато накрая датчикът не отчете необходимата температура. Флин зави за последен път пред сградата и спря машината. Направи няколко последни проверки и изви глава към Фрея.
— Готова ли си?
Фрея му даде знак с вирнат палец. Той кимна, обърна се напред и увеличи оборотите.
— Линията Пиги ви приветства с добре дошли на този извънреден полет до Гилф Кебир — престори се на пилот той. — Ще летим на височина…
Не можа да продължи, защото тъкмо когато бе започнал да набира скорост за излитане, отдясно, на двеста метра, като тапа от бутилка шампанско, изскочи жълто-зеленикава хонда сивик — оплескана с кал и лошо ударена. Поднесе по пясъка, но после се оправи и пое право към тях. Шофьорът натискаше клаксона непрекъснато. Беше трудно да се различи кой е, макар че и от това разстояние беше ясно, че е изключително дебел — туловището му сякаш запълваше и двете предни седалки. Флин се намръщи и гласът му изпращя в слушалките:
— Ангълтън!
Сайръс Ангълтън не говореше кой знае колко арабски — езиците не бяха силната му страна — и имаше късмет, че младата жена в магазина на „Кодак“ в село Каламун говореше прилично английски. Късметът се оказа двоен, тъй като освен че беше в състояние да общува с него, тя му даде и някои полезни данни. Преди петнайсет минути, докато отваряла магазина за следобедната смяна, покрай нея профучал бял джип и завил по отбивката към малкия оазис. Пътниците били двама, мъж и жена, а жената била същата млада американка, която посетила магазина й преди две вечери. Връщали ли са се тук, попита Ангълтън. Не, доколкото тя знаела, не се били връщали. Има ли други пътища към оазиса. Не, само този бил.
— Чудесно! — засмя се той.
Натъпка се отново в наетата кола и бързо подкара през пустинята. Хондата подскачаше по неравния път, след нея се издигаха облаци прах, като че ли се бе запалила. Сай стигна оазиса и спря пред къщата на Алекс Ханън. Черокито го нямаше никакво. Той слезе и заобиколи къщата. Пак нищо.
— Броуди! — провикна се, бръкна под сакото и хвана дръжката на Миси. — Тук ли си?
Никакъв отговор.
— Майната му!
Влезе в къщата. В спалнята, кухнята и кабинета имаше отворени чекмеджета — някой се беше приготвял за нещо. И то набързо, както се виждаше.
— Не могат — на глас изрече той. — Сами не могат. Това е невъзможно.
Излезе навън и си погледна часовника. Имаха петнайсет минути преднина, от тях поне десет бяха стояли в къщата. Ако наистина се бяха отправили към пустинята, все още би могъл да ги намери. Трябваше му високо място, наблюдателница, откъдето да проучи околността. Огледа се и забеляза някаква паянтова стълба, опряна на стената на къщата. Дотътри се до нея и започна да се изкачва. Първото стъпало изскърца от тежестта му. Второто го удържа, също със скърцане, и той продължи нагоре. По лицето му се стичаха вадички пот, задъха се. Никога не бе правил упражнения и онова, което за нормален човек би било обикновено изкачване, за него се превърна в тежко физическо изпитание, което го принуждаваше начесто да спира, за да успокои дробовете си и да остави мускулите да отпочинат от натоварването.