— Боже господи! — не спираше да пухти Ангълтън. — Боже всемогъщи.
Качи се на покрива и пропълзя на четири крака до другия край. Закри очи от яркото следобедно слънце и огледа пустинята, търсеше черокито в дюна след дюна. Нямаше нищо.
— Кучи син — промърмори той. — Къде си се дянал?
За минута погледът му продължи да се движи напред-назад по разбърканите дюни и хълмчета. После, като ударен по тила, той рязко се извърна.
— Какво, по дяволите…
Накъде иззад гърба му рев на мотор проряза унилата следобедна тишина. Бързо, доколкото му позволяваха краката, той отиде до другия край на покрива и огледа целия оазис, за да разбере откъде идва шумът. Погледът му бързо откри хамбара, а след по-малко от секунда и голямото триъгълно платно, което се движеше над пясъците отвъд него.
— Гадина! — изрева той. — Мръсна английска гад!
Извади Миси изпод сакото си, вдигна предпазителя, сложи пръст на спусъка и насочи оръжието към майкролайта. После размисли и прибра пистолета в кобура. От такова разстояние не само беше твърде несигурно, но ако забележеха, че по тях се стреля, щяха да излетят веднага, а това означаваше да пропусне възможността. Трябваше да се приближи максимално.
Майкролайтът бе обърнал посоката. Явно загряваха двигателя, а това щеше да му даде поне няколко минути. Той се затътри обратно през покрива и се спусна по стълбата, като не спираше да се задъхва и да пуфти. И да имаше някакъв път между къщата и хамбара, не го бе забелязал от покрива, така че не смяташе да губи ценно време да го търси сега. Качи се в колата, включи на първа и с буксуващи в праха колела избуча покрай къщата и влезе направо в нивите, успя да ги премине и се озова в пустинята. Завъртя волана наляво и пое покрай оазиса. След петстотин метра обаче един дълбок ров го принуди да се върне сред насажденията. С друсане мина през още една нива, смачка един плет, излезе на някаква пътека за добитък, която го отведе до маслинена горичка, а след това навлезе в гъст храсталак. Накрая успя да изкара хондата от другата страна, отново в пустинята. Далече вляво се виждаше хамбарът и бялото платно на майкролайта пред него. Ангълтън насочи хондата натам, като държеше волана с една ръка, а с другата изваждаше Миси от кобура и с лакът натискаше клаксона.
— Не, няма да тръгваш, гадино! — изкрещя той. — Чичо Сайръс иска да си поговори с теб!
В майкролайта Флин вдигна оборотите докрай и сграбчи лоста за управление с две ръце. Погледът му шареше между колата и скоростомера и обратно. Ангълтън караше така, че да пресече пътя им, и явно възнамеряваше да попречи на излитането, затова Флин обърна носа наляво в опит да спечели още малко разстояние. Летателният апарат бързо набираше скорост и фучеше по пясъка. Колата обаче беше побърза, много по-бърза, и скъсяваше разстоянието… щеше да ги спре.
— Няма да успеем! — извика Фрея и несъзнателно сграбчи рамото на Флин.
Той не отговори, само скръцна със зъби, без да откъсва поглед от развоя на събитията пред себе си. Колата ставаше все по-голяма в периферното му зрение, сблъсъкът между двете превозни средства започна да изглежда неизбежен.
— Ще ни блъсне! — изпищя Фрея.
Флин отново не отговори; издържа още няколко секунди, после дръпна лоста за управление и майкролайтът грациозно се издигна над самия покрив на хондата, която точно пресичаше пътя му. Колелата му минаха само на сантиметри от покрива й.
— Много ти здраве, дебелако! — измърмори Флин и бутна лоста още по-напред и вляво, така че майкролайтът едновременно се изкачваше и правеше вираж. Колата под тях рязко спря, шофьорът тромаво се измъкна. Размахваше пистолет и крещеше. Гласът му се загуби в рева на двигателя и макар че той стреля няколко пъти, изглежда, го направи повече от безсилие, отколкото за да ги нарани — куршумите прелетяха далеч встрани, а възпълната му фигура ставаше все по-малка, докато се издигаха над пустинята.
— Кой беше този, по дяволите? — изумено попита Фрея, докато се взираше в далечината към все още жестикулиращия им преследвач.