Гласът му беше тих, едва се чуваше, като че ли говореше не на нея, а на себе си; очите му бяха приковани в огъня.
— Макар че ако ме понатиснат, навярно ще се наложи да призная, че донякъде го направих и за да ядосам баща си. Той не одобряваше институции като МИ6. Всъщност не одобряваше нищо извън академичните среди.
Засмя се сухо и започна да рисува фигурки по пясъка с пръст.
Какво общо имаше това с въпроса й, Фрея не можеше да отгатне, но почувства, че е важно за него, и не го прекъсваше.
— Постъпих веднага след като защитих доктората си — продължи след кратка пауза той. — През деветдесет и четвърта… Изкарах няколко години кабинетна работа в Лондон, след това ме изпратиха в чужбина. Първо в Кайро, където се запознах с Моли, а след това в Багдад. Опитвах се да разбера механизма, по който Саддам върти оръжейните си програми. Не особено лека задача — не можеш да си представиш какъв страх и параноя създаваше Саддам, — но след като изкарах там около година, направих пробив при един служител от МПВИ, Министерството на промишлеността и военната индустрия. Всъщност той сам дойде при мен с предложение да ни даде данни, от най-високо равнище — точно онова, от което имахме нужда.
Хвърли поглед към Фрея и отново наведе глава. В далечината се чу вой на чакал.
— Както можеш да си представиш, тази работа доста го изнервяше и той настояваше да използва за посредник дъщеря си, твърдеше, че така било по-малко вероятно да го заподозрат. От самото начало аз бях против — за бога, тя беше само на тринайсет, — но той настояваше, че ще поддържа контакт с нас само при това условие. Случаят беше прекалено апетитен, затова накрая се съгласих. Той преснемаше за нас документи от министерството, момичето ги вземаше и по пътя си към училище ми ги подхвърляше в парка Заура в центъра на Багдад — проста работа, свършвахме я за секунди.
Вече завиха два чакала, викаха се някъде из дюните на изток. Фрея почти не им обръщаше внимание, беше изцяло погълната от разказа на Флин.
— Известно време цялата работа вървеше чудесно, сложихме ръка на доста добър материал. После, пет месеца след началото, пропуснах една среща. Тия неща, разбира се, се случват, но в този случай причината беше, че предната вечер се бях натряскал и се успах. По онова време пиех сериозно, и то от доста време, главно уиски, макар че когато съзнанието ми се замъгляваше… господи, бих пил и течен парафин, ако някой ми налее и ми сложи лед.
Тръсна глава и разтри слепоочията си. Високият стенещ вой на чакалите, повече меланхоличен, отколкото застрашителен, бе неочаквано подходящ съпровод на разказа му.
— Имахме абсолютно стриктно правило за предаването на материалите — продължи Флин. — Ако единият от нас не се появеше в парка, другият просто продължаваше пътя си, не се мотаеше наоколо. Разузнавателните служби на Саддам бяха навсякъде и следяха всичко, така че беше твърде важно да не направим нещо, което би могло да изглежда необичайно. Не знам защо Амира — така се казваше момичето — нарушила правилото и решила да изчака, но направила точно това. Забелязали я, задържали я, вкарали я в ареста. Същото стана с баща й, с цялото й семейство…
Той въздъхна дълбоко и сложи чашата си на пясъка. Чакалите бяха млъкнали. Беше съвсем тихо.
— Един бог знае на какво са ги подложили, но те така и не са ме издали. Излязох си от страната жив и здрав, а те изчезнаха в Абу Граиб — страховития Абу Граиб — и повече никой не ги видял живи. Трупът на Амира бил открит след месец на едно сметище извън града. Изнасилвана многократно, с изтръгнати зъби и нокти… Можеш да си представиш…
Облегна глава на скалата. Гласът му остана монотонен, глух и безчувствен, като че ли искаше да задържи събитията от разказа си на ръка разстояние, да не се въвлича в целия им ужас. Но това явно не се получаваше. Ръцете му се бяха разтреперили.
— Имаше, разбира се, вътрешно разследване, аз си подадох оставката, върнах се към египтологията, дойдох тук и наистина започнах да пия. И щях да го карам все така, ако не се бях запознал с Алекс. Тя ме изтегли от пропастта, откъсна ме от пиенето — всъщност спаси живота ми. Не че той си заслужаваше. Беше тринайсетгодишна, за бога! Можеш ли да си представиш? Можеш ли просто да си представиш…
Скри лице в шепи и млъкна.
Луната заливаше пустинята с мека сребриста светлина. Тогава, без сама да знае защо, Фрея се изправи, заобиколи огъня, седна до него и сложи ръка на рамото му.