— Моли има право, разбира се — продължи той накрая. — За това става дума: Пясъчния огън, Гиргис, оазиса — само за това става дума открай време. Да се опитам по някакъв начин да изкупя вината си, да изплатя вината, че съм пратил едно тринайсетгодишно момиче в килиите за мъчения на Саддам. Не мога да върна нито него, нито семейството му, да премахна страданията, които е изживяло, но поне мога да опитам… нали разбираш… да опитам…
Гласът му прегракна и той спря. След дълга пауза вдигна глава и я погледна.
— Казвам ти, Фрея. Каквито и да са останалите ми разсъждения за нахлуването в Ирак — а те не са особено благосклонни, — не мога да обвиня Буш, че смъкна Саддам от власт, колкото и зле да нагласи повода. Този тип беше чудовище. Абсолютно чудовище.
Взе чашата си от пясъка и я допи. На Фрея й се искаше да каже нещо, да го успокои, но всичко, което й идваше наум, беше повърхностно и несериозно, изцяло в разрез с ужаса, който лъхаше от току-що чутата история. Затова направи единственото, което можа да измисли, за да покаже, че знае какво е да изпитваш вина и съжаление във всеки миг, когато си буден, а и много пъти, когато спиш.
— Сестра ми разказвала ли ти е какво се случи между нас? — попита тя, свали ръка от рамото му и обви ръце около раменете си. — Защо не си говорихме толкова дълго?
Той я погледна.
— Не. Никога не е ставало дума за това.
Фрея кимна. Сега бе неин ред да се вторачи в жаравата, която пулсираше и блещукаше като живо същество. Последва нова пауза — никога не бе говорила за това с друг човек, никога, беше прекалено болезнено. Накрая пое дълбоко дъх и започна.
Разказа как след смъртта на родителите им при катастрофа Алекс и годеникът й Грег се върнали в семейния дом, за да се грижат за нея. Как Грег винаги проявявал внимание към Фрея, шегувал се и флиртувал, как флиртуването се засилило, когато заживели под един и същи покрив. Как в началото всичко било уж на шега и само от негова страна, но след известно време, поласкана, Фрея започнала да му отвръща. Онова, което започнало като целувки и милувки — нередно, разбира се, но извинимо, — бързо преминало в нещо съвсем долно. Тя и Грег скачали в леглото в мига, когато Алекс тръгвала за работа сутрин, и оставали там до няколко секунди, преди да се върне вечерта. Как всичко това продължавало, докато Алекс и Грег обсъждали сватбата си… и един ден сестра й си дошла по-рано и — неизбежно и съкрушително — ги заловила в леглото.
— Не се разсърди — продължи Фрея и избърса очите си с ръка. — Беше потресена, но не и сърдита. По-добре да се беше разгневила, да бе крещяла, да се нахвърли върху мене, но тя само изглеждаше толкова тъжна, така самотна…
Изхлипа и отново избърса очи. Флин хвана ръката й; седяха в мълчание, хипнотизирани от примигващите езичета на огъня. Чакалите отново завиха, този път зад тях, по на север; воят им отекваше в нощта като скръбна ария.
— Затова ли направи онова при Хасан? — попита той след малко. — Като се съгласи да се съблечеш. Като начин…
— … да се покая? — довърши Фрея. — Е, и двамата сме направили неща, които се опитваме да изкупим.
Той стисна ръката й по-силно.
— Сестра ти те обичаше, Фрея. Непрекъснато ми говореше за тебе, за алпинизма ти — много се гордееше. Каквото и да се е случило, то е останало в миналото. И тя би искала да го знаеш. Да знаеш колко много значиш за нея.
Тя прехапа устна и прошепна:
— Знам го. Най-много ме боли, че не успях да кажа същото и на нея.
Въздъхна и го погледна. Този път погледите им се срещнаха и не се отклониха. За миг останаха така, ръката на Флин бе обвила нейната. После лицата им бавно започнаха да се приближават едно към друго. Устните им се докоснаха мимолетно — но и двамата рязко се отдръпнаха. Фрея докосна лицето му с ръка. Той вдигна ръка и я прокара през косите й, после едновременно се пуснаха и се изправиха — знаеха, че това не е нито времето, нито мястото. Особено сега, след всичко, което си бяха казали.
— Да се опитаме да поспим — каза Флин. — Утре ще ставаме рано.
Заградиха огъня с камъни и пясък, изтърсиха одеялата и легнаха от двете страни на огнището. Погледите им отново се срещнаха за миг. Кимнаха си, после всеки потъна в собствените си мисли. Чакалите продължаваха да се обаждат в далечината.
На четиристотин метра от тях фигурата нагласи бинокъла за нощно виждане. Погледа още малко, преди да се плъзне по ръба на дюната и да включи предавателя. Съобщението беше съвсем кратко — легнали са си, няма движение, нищо друго за съобщаване. След минута човекът продължи бдението си — с бинокъла до очите и снайпера М25 на пясъка до него; не обръщаше внимание на нищо, освен на двете неподвижни фигури, сгушени безобидно под извисяващия се свод на скалата. Огънят между тях постепенно догоря и накрая сред обширния, огрян от луната нощен пейзаж остана само мъничко оранжево петънце.