— О, Ра, отвори за него портите на небесната твърд — изстена и с пъшкане нагласи трупа на пясъка. — Допусни го при себе си и му дари вечен живот.
Намести ръцете на палача от двете му страни, целуна го по челото и с тежки стъпки пое обратно към върха на дюната; краката му затъваха в пясъка до колене, а ножът все още беше стиснат в юмрука му.
Слънцето вече бе изгряло почти напълно, само малка част от основата на диска все още изглеждаше сплесната към хоризонта; топлината му дори в този ранен час изкривяваше въздуха и го караше да тупти. Имти се взря в небесното светило и присви очи, като че ли пресмяташе колко време ще му трябва, за да изгрее напълно, после се обърна на запад, към далечните скални остриета и тъмния каменен масив отвъд. Изтекоха минута, две, три — и тогава той издигна ръце към небето и извика:
Обърна се отново към слънцето, преметна леопардовата кожа над главата си и докато се бореше с тежестта й, изтегли ножа през китките си, чак до кокала.
Беше наистина стар — над шейсетгодишен — и силите му бързо го напускаха, очите му се премрежваха, а през ума му преминаваше объркана върволица от образи. Виждаше момичето със зелените очи от селото на младежките си години (о, как го обичаше!), стария плетен стол на кулата на Сешат в Иуну, от който нощем наблюдаваше движението на звездите, гроба, който сам бе приготвил за себе си в некропола на възвишените и в който тялото му вече никога нямаше да бъде положено, макар че историята на живота му оставаше и името му щеше да пребъде във вечността.
Образите продължаваха да се движат в кръг, да се вплитат и отплитат, да се сливат и припокриват, да стават все по-накъсани, докато накрая всички избледняха и остана само пустинята, небето, слънцето и, от по-близо, пляскане на криле.
Отначало си помисли, че трябва да е лешояд, дошъл да кълве трупа му, но пърхането на крилата изглеждаше прекалено деликатно за такова тромаво на земята същество. Огледа се замаяно и с учудване видя, че до него е кацнала птичка с жълти гърди, стърчиопашка, наклонила глава встрани. Нямаше представа какво търси тук, в безводната пустош на пустинята, но въпреки цялата си слабост успя да се усмихне, защото нали и великият Бену се бе появил за първи път именно по този начин, като бе възвестил зората на съзиданието от издигнатото място върху големия камък Бенбен, където бе кацнал? Появата му тук, в края на нищото, беше безспорно потвърждение, че мисията им е благословена.
— Нека върви по най-красивите пътеки — промърмори той, — нека прекоси…
Не успя да завърши изречението, краката се огънаха под тежестта му и той се строполи по очи върху пясъка, мъртъв. Стърчиопашката заподскача наоколо, после кацна на рамото му. Вдигна главичка към слънцето и запя.
1.
Ноември 1986 г.
временното летище Кукеси, Североизточна Албания
Руснаците закъсняваха за срещата, а времето се разваляше. Плътни облаци вече се събираха над Шар и небето потъмняваше. Когато лимузината най-после спря при вратите на летището, първите снежинки вече хвърчаха и за двете минути, които трябваха на колата да стигне чакащия я АН-24, се превърнаха в малки вихрушки и поръсиха земята с бяло.
— Verfluchte Scheibe!5 — измърмори Райтер, дръпна от цигарата и се взря в усилващата се виелица. — Schwanzlutschende Russen6.
Вратата на кабината зад гърба му се отвори и се показа висок мургав мъж със скъп на вид костюм. Имаше добре пригладена коса и миришеше силно на афтършейв.
— Дойдоха — каза той на английски. — Пали двигателя.
Вратата отново се затвори. Райтер дръпна още веднъж от цигарата и започна да щрака копчетата. Дебелите му жълти от никотина пръсти се движеха учудващо сръчно по командните табла пред него и над главата му.
— Гадни египтяни — процеди той. — Духачи с духачи!
Вдясно от него вторият пилот изхихика. Беше по-млад от Райтер, рус и красив, ако не се броеше дълбокият белег през брадичката, успоредно на долната устна.