— Вместо това — продължи Моли Кирнан — ще ви прочета нещо, което беше близко до сърцето на Алекс: едно стихотворение от Уолт Уитман.
Извади от джоба на костюма си едно листче и си сложи очила.
Сгъна листчето, свали си очилата и изтри око с показалец.
— Мога да говоря много за Алекс. За красотата и ума й, за смелостта и страстта й към приключения. Мисля обаче, че Уолт Уитман го казва най-добре, тъй като говори за това как се дава стих. Алекс даде стих на живота на всички нас — много специален стих, който ни обогати и ни издигна. Като сестра, приятел и колега — светът е по-беден без нея. Благодаря ти, Алекс. Липсваш ни.
Пак застана до Фрея и хвана ръката й, а двама о местните започнаха да запълват гроба с пръст. Тропането на пръстта по ковчега отекваше глухо — звук, който никак не се връзваше с идиличната горичка. За съвсем кратко Фрея погледна Флин и той съвсем лекичко й кимна, като че ли да й покаже, че разбира и споделя скръбта й.
Гробът бързо се запълни и накрая остана издигнат правоъгълник от песъчлива пръст, заобиколен от цветя.
— Сбогом — прошепна Фрея.
Доктор Рашид се извини и си тръгна, защото бил дежурен в болницата. Повечето местни също се оттеглиха и накрая останаха само Фрея, Моли, Флин, Захир и един младеж с брада, когото Захир представи като брат си Саид. Когато петимата тръгнаха по пътеката към къщата на Алекс, Флин се приближи до Фрея.
— Разбира се, обстоятелствата не са идеални — започна той, — но се радвам най-после да се запозная с вас.
Тя кимна, но не каза нищо.
— Алекс ми е говорила много за вас — продължи Флин. — За изкачванията ви, за всичко. Само разказите й ме уплашиха до смърт. Аз получавам световъртеж дори от домашната подвижна стълба.
Тя му се усмихна съвсем-съвсем леко.
— Добре ли я познавахте?
— Твърде добре — отвърна той и пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Интересите ни към пустинята бяха едни и същи. И станахме приятели. Добри приятели.
Тя го погледна с вдигнати вежди.
— Да не би вие с Алекс…
— Господи, не! — развеселено възкликна той. — Тя изобщо не си падаше по ровещи из книгите неврастеници. Доколкото имам собствени впечатления, тя предпочиташе хипарите.
В ума на Алекс изплува лицето на Грег, някогашния годеник на Алекс — рус, със слънчев загар, общителен. Тръсна глава, за да прогони образа.
— Беше много мила с мен — продължаваше Флин. — Помагала ми е в… трудни моменти. Всъщност ми беше повече сестра, отколкото приятелка.
Той се намръщи, подритна едно камъче по пътеката и се обърна към нея.
— Извинявайте, нямах предвид… неуместна аналогия.
Тя махна с ръка да му покаже, че не е нужно да се извинява. Погледите им се срещнаха и двамата останаха взрени един в друг за миг, преди да се извърнат. Пътеката навлезе в сенчеста маслинова горичка, преди да ги изведе до къщата на Алекс.
Някой — навярно икономката, реши Фрея — беше подредил семпла закуска на масата в хола: сирене, домати, лук, фасул, хляб и кафе. Събраха се около нея и едва я побутнаха, единствени Захир и брат му проявиха истински апетит. Казаните напосоки думи все по-често преминаваха в удължаващи се паузи. Така изминаха трийсет минути, докато и Флин, и Кирнан не казаха, че трябва да тръгват, за да хванат обратния полет за Кайро.
— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Кирнан, беше хванала ръката на Фрея, докато вървяха към джипа на Захир. — Ако искаш, мога да остана известно време.