Той отвори уста да й отговори, но спря. Явно не си беше задавал този въпрос.
— Как е възможно някой да си бие инжекция в дясната ръка с дясната си ръка? — настояваше тя. — Това не може да стане. Погледнете!
Сви силно дясната си ръка, извъртя китката си, но пръстите едва достигнаха горната част на бицепса. Доктор Рашид я гледаше объркано, мигаше и се мъчеше да измисли някакъв отговор.
— Множествената склероза е много несигурно състояние — започна той след малко. Говореше бавно и колебливо, като че ли се опитваше в момента да измисли думите. — Симптомите могат да идват и да отминат много бързо, така че е трудно да се предскаже какво точно ще се случи.
— Да не би да казвате, че лявата й ръка изведнъж се е оправила?
— Казвам, че при това положение могат да се случат странни и неочаквани неща, внезапни повторни пристъпи, ремисии…
Не изглеждаше обаче убеден.
— Трудно е да се предскаже — повтори той. — Болестта може да се развива много… объркващо.
— Виждали ли сте такива случаи? — не се предаваше Фрея. — Пациенти с… как го казахте, синдрома Малбург?
— Вариантът Малбург — поправи я той.
— Виждали ли сте такива случаи? Хората изведнъж да започнат отново да си служат с парализиран крайник? Виждали ли сте, чували ли сте за това?
Дълга пауза, след която той поклати глава и призна:
— Не. Не съм. При други форми на болестта, не толкова остри форми, да, може би. Но при Малбург… не. Никога не съм чувал за подобни случаи.
— Тогава как? — повтори тя. — Как е възможно сестра ми да си е инжектирала морфина в дясната ръка? Дори ако пренебрегнем факта, че беше деснячка и се ужасяваше от спринцовки… как би могла да го направи?
Доктор Рашид отвори уста, затвори я отново, разтри слепоочията си и се облегна в стола. Последва дълго мълчание.
— Госпожице Ханън — заговори той накрая. — Мога ли да попитам… какво точно твърдите в случая?
Тя се втренчи в него.
— Мисля, че някой е убил сестра ми. Тя не се е самоубила.
— Предумишлено убийство? — попита той. — За това ли говорите?
Тя кимна.
Той не отклони очи от нейните. Отвън се чуваше чуруликане на птици и, съвсем отдалече, бучене на коли. Изминаха пет секунди. Десет. Накрая той вдигна телефона, набра някакъв номер и заговори бързо на арабски.
— Елате — подкани я, щом затвори, и стана.
— Къде?
Той посочи към вратата.
— В полицейското управление на Дакла.
17.
Между Дакла и Кайро
— Още кафе, сър?
— Да, моля.
Флин постави чашата си на предложения поднос, стюардът му наля от термоса и му върна чашата.
— А за вас, мадам?
— Не, благодаря — отвърна Моли Кирнан и закри чашата си с длан.
Стюардът кимна и отмина. Кирнан продължи да чете статията за иранската ядрена програма в „Уошингтън Поуст“; Флин отпи от кафето и без желание натисна клавиатурата на лаптопа си. Самолетът вибрираше от тихото и монотонно ръмжене на двигателите. Изминаха няколко минути. Флин се помести в стола си и се обърна към спътничката си.
— Изобщо не знаех…
Тя го погледна над очилата си за четене и повдигна учудено вежди.
— … че си била омъжена. След толкова години го научавам чак сега.
Тя посочи пръстена на лявата си ръка.
— Винаги съм смятал, че го правиш, за да отпратиш нежеланите ухажори. И че всъщност, нали разбираш…
Тя се замисли за миг, за да схване какво иска да каже. После възкликна с престорена обида:
— Флин Броуди! Приличам ли ти на лесбийка?
Той наклони глава в израз на съжаление.
— Мога ли да попитам как се казваше?
След кратко мълчание тя сгъна вестника и си свали очилата.
— Чарли. Чарли Кирнан. Любовта на живота ми. — И след нова пауза добави:
— Загина при изпълнение на дълга си. В служба на родината.
— Бил е…
— Не, не. Пастор към морските пехотинци. Убиха ГО в Ливан през осемдесет и трета. При взрива в бейрутските казарми. Бяхме женени само от година.
— Съчувствам ти — промърмори Флин. — Искрено ти съчувствам.
Тя сви рамене, сложи вестника в джоба на предната седалка, облегна се и се загледа нагоре.
— Утре щеше да е шейсетият му рожден ден. Все си говорехме за това — какво ще стане, като остареем. Малко ранчо в Ню Хампшир с веранда, люлеещи се столове. Деца, внуци. Сантиментални неща. Чарли определено беше сантиментален.