Двамата вдигнаха наметалото на Гаруб около кръста му и се видяха мършави крака и мръсни бели долни гащи. Извиха му ръцете зад гърба, пъхнаха ги под задника му и с едно движение го вдигнаха разкрачен над пода, като че ли щеше да ражда.
— Ла! — изстена той, очите му сякаш щяха да изскочат от ужас. — Ла! Минфадлак, ла!10
Двамата близнаци пристъпиха към него с безизразни лица, като че ли се занимаваха със скучна домакинска работа. Единият пъхна пръст под ластика на долните му гащи, а другият отвори сгъваем нож и опря острието в задника на Гаруб. Той изкрещя от ужас и се задърпа, но беше безпомощен. Въпросите продължиха и когато стана ясно, че желаният отговор не идва, дойде ред на ножа — с почти недоловимо движение острието разцепи сфинктера на стареца.
— Неее! — изпищя Фрея.
Моментна пауза — за секунда, не повече, сцената в стаята замръзна, — после се разнесоха викове и тропот на крака. Вратите към верандата се разтвориха с трясък и навън се изсипаха хора, блеснаха червени пламъчета, куршуми се стовариха върху джакарандата. Но Фрея вече не беше там — тичаше към маслиновата горичка, прескочи ниските храсти и хукна по неравния терен. Сърцето й блъскаше като полудяло.
Мина през горичката и се шмугна в гъстите тръстики, провря се през тях и стигна до поляната. Стрелбата вече беше спряла, но виковете продължаваха. Пет-шест различни гласа, идваха от различни места — преследвачите се бяха разпръснали, за да я хванат. Чу се заплашителният тътен на излитащия вертолет.
Пресече поляната и се спусна в дълбок напоителен ров, краката й затънаха до глезените в кал. Изкатери се по отсрещния бряг и продължи със залитане напред. Мина през горичка лимонови дръвчета, после през царевични ниви, след това навлезе в някакви безкрайни усукани шубраци — разтваряше ги с ръце, като че ли плуваше.
Изведнъж зеленината свърши. Беше стигнала края на оазиса. В пустинята се виждаше някаква постройка, може би хамбар със стени от сгурия и цимент и сламен покрив. Притича до него и бутна вратата, но беше заключена с катинар. Огледа се обезумяла, после клекна зад една стара каруца, оставена до стената. Цялата трепереше.
Вертолетът кръжеше над дърветата, прожекторите му разрязваха сенките долу. Бученето на двигателя заглушаваше всички останали звуци, но от време на време на Фрея й се струваше, че чува викове, а веднъж безспорно долови трясъка на изстрел.
— Те са убили Алекс — промърмори тя. Онова, на което бе станала свидетел, не оставяше никакво съмнение за участта на сестра й. — Убили са Алекс, а сега ще убият и мене. И на всичко отгоре нямам представа защо.
Изтри потта от челото си и за пореден път се прокле, че беше оставила мобилния си телефон в къщата; опитваше се да измисли какво да предприеме. Възможно беше безредиците да са привлекли вниманието в Дакла и от там да изпратят хора, но не можеше да разчита на това. Не можеше и да си играе на котка и мишка с нападателите — оазисът беше твърде малък и нямаше особено много места, където да се скрие. А и не го познаваше. Дори в мрака и въпреки цялата гъста растителност накрая щяха да я открият, особено с помощта на кръжащия вертолет.
„Трябва да се добера до Дакла — помисли тя, все още дишаше задъхано. — Трябва да се махна от оазиса и да пресека пустинята до Дакла.“