Вътре беше пълно с техника — жици, кабели, магнетофони, сървъри, компютри, модеми. За да се побере всичко, нормалното хотелско обзавеждане беше набутано в единия ъгъл. Г-жа Малуф седеше на бюрото до стената и държеше с едната ръка слушалки до ухото си, а другата бе поставила върху потенциометъра на голям усилвател. Макар да беше пълничка и да наближаваше петдесетте, се бе издокарала в прекалено стегната черна рокля за коктейли и имаше прекалено много грим — всичко това заради прикритието й като нощна птица, макар че според Ангълтън нощта би трябвало да е прекалено тъмна, та тя да се стори на някого дори мъничко привлекателна. Г-жа Малуф му кимна кисело, пресегна се през бюрото, взе разпечатките на записите от деня и му ги подаде. Той ги взе и излезе на балкона. Пирамидите на Гиза се виждаха едва-едва в далечината като увиснали покрай града триъгълници. Но на него пък и не му трябваше да ги гледа. Вместо това се отпусна на стола до голямата сателитна чиния и започна да преглежда документите. Различни обаждания до Броуди и от него, повечето по университетски въпроси; няколко скучни съобщения от секретаря към домашния телефон на Кирнан, малко материал от останалите подслушвателни устройства, имейли — нищо особено интересно.
— Това ли е всичко? — попита той.
— Някой току-що позвъни на мобилния телефон на Кирнан — отвърна г-жа Малуф. — Още не съм записала обаждането.
Гласът й беше уморен.
— Просто ми пуснете записа.
Чу се отегчен стон, последван от щракане на бутони. Дойде силен и объркан звук, като магнетофонен запис, просвирван обратно, после женски глас, напрегнат и задъхан, на фон от улично движение и автомобилни клаксони:
„Моли, Фрея се обажда… Фрея Ханън. Обаждам се от уличен автомат. Нещо стана… трябва ми помощ. Едни хора се опитаха… Мисля, че те са убили Алекс…“
Ангълтън седеше, без да помръдне, почти не дишаше. Очите му се бяха превърнали в цепки. Когато записът свърши, той даде указания на г-жа Малуф да превърти лентата, за да го чуе още един път.
„Намирам се пред Американския университет… Ще вляза и ще се опитам да открия Флин Броуди. Ако го няма, тръгвам към посолството. Мисля, че ме грози опасност. Трябва…“
Чу се тихо щракане. Край на записа. За миг Ангълтън остана неподвижен, дишаше бавно. После се усмихна, бръкна в кутията от сладкарницата, извади един еклер и го захапа.
— Хубаво — измърмори той и от ъгълчетата на устата му изби бял крем. — Направо чудесно, да!
31.
Кайро — Американският университет
Големият, храмов комплекс Иуну (мястото на колоните), а ако го наречем с гръцкото му име, Хелиополис (градът на слънцето), е бил може би — дори sans doute!12 — най-важната и най-значима религиозна сцена в целия Древен Египет. Днес малко неща напомнят за блясъка на това великолепно място — първостепенните някога храмове и олтари сега тънат в прах и са погребани дълбоко под кайроските предградия Аин Шамс и Матария (освен един-единствен обелиск на Сенусрет, тъжен и покъртителен). И все пак не може да се забрави, че в продължение на цели три хиляди години, от неясните далечни дни на късното преддинастическо управление до окончателното настаняване на гръко-римската култура, това непривлекателно място е било бележитият култов център на великия бог-слънце Ра, на великата Енеада, център за отдаване на почит пред слънчевия бик Мневис, птицата Бену (по-късно Феникс), свещения загадъчен хълм Бен-Бен…
— Господи! — Флин Броуди въздъхна отегчено и хвърли съчинението върху бюрото си. Беше първата от голяма купчина курсови работи, които трябваше да оцени до следващата сутрин („Обяснете и разтълкувайте значението на Иуну / Хелиополис за древните египтяни“). Както винаги се случваше със студентските работи тук, младежите си служеха с цветист и архаичен език, за да компенсират това, че английският не им е роден. Трийсет и три разработки, всяка по минимум четири страници. Явно щеше да работи до много късно.
Разтърка очи и се изправи, отиде до прозореца и се загледа в университетските градини. Група студенти, изтегнати на плетени столове, пушеха и си говореха. Би могъл да изпие едно — още по-добре няколко, — но се пребори с импулса. Дните, когато държеше бутилка уиски в горното чекмедже на бюрото, бяха отдавна в миналото и въпреки рецидива онази вечер той смяташе да продължи с трезвия живот.