— Господи, те са навсякъде! — извика Флин и задърпа Фрея към един ограден с дървени решетки проход между игрищата за тенис и волейбол. Завиха надясно, после наляво и стигнаха до високата метална централна порта.
Вече бяха на улицата покрай университета; покрай тях минаваха коли и таксита.
За миг Фрея помисли, че ще се измъкнат, че ще се стопят в тълпата по тротоара. Тогава, на двайсет метра вдясно, забеляза лъскаво черно беемве, на което се бяха подпрели двама души — и двамата със същия заплашителен вид като ония, които ги преследваха. Съвсем същата кола беше спряна от отсрещната страна на улицата, пред „Макдоналдс“, също с двама души до нея, а на стотина метра вляво, до светофара, се мотаеха още трима биячи. Чу се тропот на тичащи крака и преследвачите им се появиха и отрязаха пътя и назад — щом видяха, че плячката им е в капана, спряха да тичат. Флин прегърна Фрея през раменете, привлече я към себе си, за да я предпази, и процеди през зъби:
— Мръсници!
32.
Дакла
В началото на оазиса Дакла, от двете страни на главния път през пустинята, се издигаха две високи, доста нескопосно направени метални скулптури на палми. Ако се изключеше редицата телеграфни стълбове и няколкото пътни знака, това бяха единствените направени от човешка ръка неща в иначе пустия пейзаж.
Тъкмо тук Захир очакваше брат си Саид. Беше паркирал ланд крузъра в скромната сянка на едната скулптура и от хълмистите дюни го разделяше само ивица проскубана трева.
В далечината, разкривен от горещината, се появи мотоциклет. Пътното платно беше превърнато от миража в стъкло и изглеждаше като че ли мотоциклетът се движи по вода. С приближаването си обаче дойде на фокус, измина последните няколкостотин метра и спря до ланд крузъра.
— Има ли нещо? — провикна се Захир от прозореца.
— Мафиш хага13 — отвърна Саид, докато гасеше двигателя и отупваше праха от косата си. — Нищо. Цял ден разпитвах в Карга, но никой не знае нищо. Ти говори ли с полицаите?
Захир изсумтя пренебрежително:
— Те са идиоти. Казват, че сигурно е избягала с Махмуд Гаруб. Изсмяха се на страховете ми. Мислят си, че щом сме бедуини, трябва да сме идиоти.
Брат му се намръщи.
— Искаш ли да продължа да я търся? Мога да отида до Ал-Фарафра, да поговоря с хората там.
Захир се замисли за миг, после кимна.
— Ще продължа да разпитвам из Дакла. Все някой трябва да е чул нещо.
Брат му ритна стартера на мотоциклета, очукана стара „Ява“ 350, кимна и забръмча в северна посока.
Захир го погледа как се отдалечава, после запали ланд крузъра. Не включи веднага на скорост, просто остана с натиснат съединител; погледът му се рееше над пустинята. Бръкна в джоба на наметалото си и извади зелен метален компас. Опря китки на кормилото, отвори го и погледна инициалите на долната страна на капачката — А.Х. Поигра си с лупата и подвижното стъкло, прокара пръст по опънатата медна жичка и през цялото време си мърмореше нещо. Накрая тръсна глава, прибра компаса, включи на първа скорост и потегли. Колелата на ланд крузъра изстъргаха в едрия чакъл и колата се отдалечи, обгърната в облак прах.
33.
Кайро
— Какво да правим? — Фрея се огледа безпомощно.
— Право да ти кажа, не знам — отвърна Флин. Беше стиснал юмруци и въртеше глава наляво и надясно, за да прецени положението. Двама души, подпрени на беемвето отсреща, още трима при светофара, а към тях приближаваха още петима, водени от идентичните близнаци с костюми „Армани“ и червено-бели тениски.
Преследвачите стигнаха портата на университета и спряха на два метра от Фрея и Флин — единствената преграда помежду им беше тротоарът и забързаните пешеходци. Братята разгърнаха саката си и показаха затъкнатите в коланите им пистолети „Глок“. Единият посочи Фрея и каза нещо на арабски.
— Какво казва? — попита тя.
— Нарежда ти да свалиш раницата и да му я подхвърлиш — отвърна Флин.
— Да го направя ли?
— Нямаме особено голям избор, не мислиш ли?
Близнакът повтори искането си — този път с по-силен глас. Заплашително.