Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина
Петрол и кръв
Прекарвахме края на отпуската си в една барака на десния бряг на грамадното езеро Меракайбо, оградено на югоизток от Сиера де Мерига и на запад от Сиера де Периха. Сребърна мъгла се стелеше по водната повърхност. Лъчите на изгрева галеха върховете на Сиера де Периха и се спускаха по наклона на планината към долината, залята почти изцяло от езерото.
На отсрещния бряг между гъстата тропическа растителност се издигаше гора от сондажни стоманени кули и петролни резервоари. Широко асфалтирано шосе опасваше езерото, провираше се между блатистите места и скалите и свързваше в елипса град Лагунилас, арсенала на петролната индустрия, с града Меракайбо, отстоящ на 15 километра — точно на канала, през който минават океанските танкери, натоварени със земно масло за рафинериите на остров Кюрасао. Нашата барака, направена от огнеупорни материали, се намираше пред малка палмова горичка на стотина метра от шосето и езерото.
Живеехме в един очарователен свят от гъста тропическа растителност, в който единственото неудобство беше отвратителната миризма на плуващото по езерната повърхност земно масло, изпуснато от сондите като много мръсно. За сметка на това обаче наоколо не можеха да виреят никакви комари.
Оставаха ни още 20 дни, през които можехме свободно да разполагаме с времето си. Тая сутрин Иван Горилата и Игор Незнакомов се качиха на моторницата и отидоха на лов към южния край на езерото. Ние с Мартин Ларсензвей решихме да се разходим до Лагунилас да се позабавляваме и проверим за писма. Оставихме на приятелите си бележка да ни последват, когато се завърнат.
Мъглата беше се издигнала високо.
Широкото шосе блестеше като лента до завоя на голямата скала. Ние четиримата представлявахме една от групите на петролния концерн „Пантепек“ и можехме да се движим необезпокоявани от никого във всички посоки в областта на езерото — главната база на английската и американската петролна индустрия. Проникването на чуждо лице без разрешение в която и да било точка на езерото означаваше сигурна смърт. Моторизирана охрана, въоръжена до зъби, кръстосваше денонощно по шосето и езерото. Секретни сигнали, инсталирани високо по склоновете на Сиера де Мерида и Сиера де Периха, предупреждаваха, ако някой чужд агент се опиташе да проникне в базата. Нощем силни прожектори осветяваха непрекъснато и най-затънтените кътчета в джунглите и блатата. Достатъчно беше да засвири сирената за тревога, за да се вдигне на крак армията от въоръжени с автомати и бомби пазачи. Този край представляваше държава в държава и тук всеки ден се проливаше и изсмукваше кръвта на десетки невинни хора.
Мартин Ларсензвей изкара от гаража нашия форд и ме подкани с клаксона да изляза за тръгване. Поставих си предпазните умбралови очила срещу силното слънце и отворих вратата. В същия миг пред нас в езерото профуча една червена моторница на охраната и спря зад скалата. Докато разберем какво става, моторницата се появи отново и изчезна към Лагунилас, Мартин Ларсензвей се обърна към мене:
— Лабо, да се прекръстим за грешната душа на непознатия.
— За кого — попитах, — за какъв непознат? Мартин Ларсензвей се прекръсти и каза:
— Не видя ли моторницата на копоите! Тя спря някъде на брега пред нас. Светили са маслото на някого и избягаха.
— Вярно бе, я карай, дано можем да го спасим — сепнах се аз. — Не чух гърмеж.
— Те са стреляли, със заглушители на револверите и положително са го доубили. Много късно е за нашата помощ. После, не забравяй, че те отнякъде ни наблюдават с далекогледи. По-добре да си гледаме нашата работа. Качи се да вървим. И без това след малко ще пристигне властта да констатира, че някакъв пияница е преминал в забранената зона.
Нашата кола имаше по ръба си червена лента с бели звездички и отдалеч още всеки можеше да разбере, че принадлежи на „Пантепек“. Така че, без да губим време, с пълен газ се спуснахме по гладкото шосе. На завоя, срещу високата скала край шосето, до канавката лежеше по гръб непознат човек с разперени ръце. Беше обут с високи над коленете ботуши и облечен в зеленикави дрехи, сливащи се с околната растителност. Беше вече издъхнал. По главата и тялото му личаха много рани. Кръвта беше се съсирила по устата му. От десния джоб на сакото му се подаваше полупразна бутилка джин. Познат трик на охраната за замаскиране престъпленията си.
— Ясно — промълви Мартин Ларсензвей, — те са го следили, когато е слязъл на шосето, поставили са заглушителите на револверите си и са го убили. Тук ние нищо не можем да направим. Да се махаме, и то веднага.