Горещината се засилваше. На два километра пред Лагунилас ни срещна моторизиран патрул и ни спря. Войникът, който караше мотоциклета, попита:
— По шосето всичко в ред ли е?
Ядосан, Мартин Ларсензвей му отговори:
— Защо питаш? Нали знаеш вече, че има убит човек на десетина километра оттук. Идете и го приберете, да не го изядат хищниците.
Войникът се усмихна, поздрави й се отдалечи.
— Знаеш ли, Лабо, тия полицаи не си дават труд да проверяват самоличността на лицето, което убиват. Така хората изчезват по мистериозен начин. Тия два мата отиват да ликвидират окончателно убития. За убийството им е съобщено от моторницата и те бързат да унищожат уликите на извършеното престъпление. След като претършуват и оберат трупа, ще му вържат голям камък и ще го хвърлят в езерото.
Стигнахме в Лагунилае с понижено настроение. Понеже очаквахме писма, отидохме направо в канцеларията на „Пантепек“. Централното управление в Каракас знаеше, че се намираме тук и секретарката редовно ни препращаше кореспонденцията. Едва отворихме вратата на канцеларията и секретарката зарадвано скочи. Оказа се, че трябва да се явим веднага при директора. Без да чукаме на вратата, влязохме в кабинета на директора, мистер Инграм. Той говореше по телефона, затова само ни махна с ръка да седнем и почакаме. Директорът викаше в слушалката с все сила, така че можеха да го чуят и умрелите.
— Не, не съм съгласен с вас, докторе. Щом вие сте знаели, че има болни от дизентерия и анкилостомиаза, защо не сте взели мерки, а чак сега ми съобщавате, че имало много смъртни случаи. Колко болни имате от тифус? Значи смъртността се увеличава. Утре вероятно ще ми съобщите, че се е появила и жълтата треска… Какво мога аз да направя? Нищо! Микроскопически изследвания направихте ли да откриете причината на тия заболявания… Да, разбирам ви. Мочурищата във вътрешността значи не сте обезвредили? Тогава си пригответе багажа — уволнен сте. Изпращаме веднага всички разполагаеми лекари от американската флота в Маракайбо. Какво? Много умирали ли? Че нека умират! Заради това не можем да оставим работата си… Техническият директор ще пристигне след четири часа на обекта с нови работници. Тук ги имаме с хиляди — други нека умират. Стоп! В момента при мене има хора, на които трябва да предам много важно съобщение.
След като затвори телефона, мистер Инграм изведнъж се промени, усмихна се любезно и се обърна към нас. Заприлича ми на опитен актьор, който ловко може да смени маската си само за секунда.
— Да знаете само как ви търсихме. Добре че дойдохте сами. Трябва незабавно да заминете за Каракае. Възлагат ви някаква много сериозна задача, за която не можели да намерят друга подходяща група геолози. Кога заминавате? Аз съм на ваше разположение.
Директорът стана от бюрото си и отиде до секретния шкаф, отвори го, извади чаши и бутилки и тържествено ни покани да си изберем нещо за пиене. Очевидно дори и всесилният мистер Инграм, директор на най-големия петролен обект, се вълнуваше, въпреки опитите му да се държи спокойно. Разбрах, че той на всяка цена иска да узнае кога ще заминем за Каракас, та да съобщи за нашето пристигане.
От години не беше се случвало да ни търсят, преди да е изтекла нашата почивка. Учудени и разтревожени, ние мълчахме. В кабинета надвисна тягостна атмосфера. Мистер Инграм повтори поканата си и сам си наля чаша английско уиски. Телефонът звънна слабо и после всичко утихна. Чуваше се само далечната сирена на петролоносач.
Всесилният директор усилено търсеше разрешение на главния въпрос: как да ни накара да тръгнем веднага за Каракас. Той застана с гръб към нас и се престори, че гледа долу на улицата. Всъщност той ни наблюдаваше през стъклото на прозореца, зад което имаше дебело кадифено перде. Мартин Ларсензвей ме погледна с тревога, присегна и взе една бутилка ямайски ром, напълни две чаши и очакваше да кажа нещо. Това само увеличи нетърпението на мистер Инграм, който се обърна неочаквано и пожела да се чукнем.
— Времето напредва. Часът е близо 12. Каня ви на обед в къщи, там ще си поговорим. Къде са другарите ви?
— Те отидоха рано тая сутрин на лов, но им оставихме бележка да ни следват тук — отговорих аз.
— Отлично! Ние да вървим, аз ще наредя да ги търсят из езерото и да им съобщят, че ги чакаме — каза директорът и се свърза със секретарката.
Докато той даваше заповед на патрулите на всяка цена до един час да намерят Иван Горилата и Игор Незнакомов, Мартин Ларсензвей ми прошепна:
— Отнасят се с нас като с шахматни пешки. Нали в Каракас са Сомерс и Питърс, геолозите на Стандарт Ойл. Защо не търсят тях за новия си план, а нас? Изглежда, че пак ще ни натикат в някоя опасна история. Тая вечер ще ни бъде последната. Да я прекараме, както ние си знаем. Кой знае дали няма да оставим кокалите си тоя път някъде в джунглите. Нека само да пристигне Игор Незнакомов. Ще накараме всички в кръчмата да ни ръкопляскат. Знаеш ли какво? Утре рано можем да тръгнем оттук с техния кадилак. Ще го кара Иван Горилата й ще стигнем в Каракас, преди нашата скъпа секретарка Мерцедес да напусне бюрото си. Там ще продължим Дионисиевия празник.