Обаче очите й говореха друго: „Останете, останете!“ Директорът чу думите й, видя погледа й, но мина безучастно напред, като че не бе разбрал нищо. Аз вървях последен и единствен можах да видя как дясното бедро на мисис Инграм се прилепи плътно до крака на кавалера й.
В салона мистер Инграм ни се извини, че има за десетина минути някаква неотложна работа. Преди да излезе, той едва забележимо кимна на съпругата си. След няколко минути и тя безшумно изчезна. Ясно. Директорът искаше тактично да ни остави сами, за да обмислим заповедта.
— Какво ще правим сега? — обърна се към нас Игор.
— Какво ще правим? Ние сме в законен отпуск и никъде няма да ходим — лесно отговори Иван Горилата. — Още повече че мен ми харесва тук. И той многозначително се засмя.
— Стига си вършил глупости — недоволно се намръщи Мартин Ларсензвей. — Знаеш много добре, че лесно могат да ни принудят. Или искаш веднага да изгубим местата си и да тръгнем по просия из Венецуела.
— Ако изобщо можем да го направим — намесих се и аз. — На „Пантепек“ ръцете са дълги и ще ни настигнат навсякъде. Струва ми се, че по-добре е да приемем.
— Всъщност ние не знаем за какво ни викат — каза вечният оптимист Игор Незнакомов. — Може да е само за някаква консултация.
Ние недоверчиво вдигнахме рамене. Всички отлично познавахме методите на нашите шефове.
— Каквото и да е, трябва да тръгваме — процеди Мартин. — Какво да правим? Такава кучешка съдба сме си избрали.
Замълчахме. Всъщност ние бяхме лишени от избор и знаехме това много добре. Неволно погледите ни се насочиха към Иван Горилата.
— Какво ме гледате — намръщи се той. — Да не би да се разделя с вас. Като сте решили, ще тръгваме.
Съпрузите се върнаха. Мисис Инграм седна на роя ла и засвири някакъв тържествен марш. Тя удряше силно с тънките си пръсти, сякаш искаше да заглуши риданията на незадоволената си душа.
Звуковете изведнъж отлетяха през отворения прозорец и заглъхнаха, понеже Иван Горилата стана и се приближи до рояла. Тя загуби себе си и не можа да продължи. Погледите им се срещнаха, пламнали от един и същ огън. Мистер Инграм също стана, приближи се до Иван Горилата, постави дясната си ръка на рамото му и го попита:
— Какво решихте?
— Утре призори заминаваме — беше късият отговор.
— Браво — потупа го по рамото мистер Инграм.
В тоя момент мисис Инграм удари силно последния акорд, стана, каза „гуд бай“ и напусна салона с наведена глава. Ифигения загуби играта. Мистер Инграм беше стар и все пак отмъстителен джентълмен.
Отново се намерихме в нашата кола. Само че сега пътувахме обратно за бараката. Трябваше да се приготвим за заминаването. Игор Незнакомов, който уреждаше увеселителната част на нашия живот, преобразен от някакво приятно хрумване, каза:
— Какво ли ни готвят в Каракас? Сигурно някоя нова задача, която не смеят да поверят на Сомърс. Ние сме си спечелили с нашата упоритост славата на непоправими и само в нас имат доверие. Спомняте ли си, че след последната ни експедиция по горното течение на реката Ориноко и реката Вентури председателят на управителния съвет каза, че никой досега така точно, добросъвестно и за толкова късо време не е извършил възложената му задача. Затова злият дух в мене ми подсказва тая нощ да се напия. Съгласни ли сте?
— Това решение ние взехме с Мартин, преди вие да дойдете — намесих се аз. — Иван има думата. Предполагам, че и той има нужда от наливане, за да уравновеси настроението си.
— В Лагунилас има само ресторант. А вертепите не са за нас — приключи разговора Мартин. — Ще оставим глупостите за Каракас.
Тая последна нощ ни събра с умореното лице на един морфиноман, който в своето унесено състояние ни свири на пиано като никой друг дотогава и ни разкри истинската музика на Лист. Той владееше изкуството да свири до съвършенство и възкреси пред нас небесните мелодии на великия композитор като молитви за опрощение. В хотела се прибрахме, както подобава на разумни хора, на които предстои дълъг път.
Точно в шест часа сутринта шофьорът на мистер Инграм ни събуди. Неговото място зад кормилото беше заето от Иван Горилата. Пръв потегли нашият малък форд, за първи път каран от чужд човек, и на едни дъх изкачи баира зад Лагунилас. Кадилакът на Иван Горилата изхвърли върху витрината на ресторанта шепа камъчета и се спусна да гони по възвишенията първата кола. За щастие Иван Горилата беше напълно изтрезнял през нощта, защото скоростта, с която караше по асфалтираното шосе, приличаше по-скоро на летене. Малкият форд остана далече назад и ни настигна пред зданието на „Пантепек“ в Каракас едва след час и половина.