След размяната на обичайните любезности ние бяхме поканени на семейна вечеря. Нетърпението на Мерцедес ни спаси от излишната готовност на родителите й да разговарят до късно с нас. Тя изчезна, докато разговаряхме, и се яви, готова за излизане, с бял копринен шал на главата. Усмихнатите й очи изразяваха бликаща радост, която владееше цялото й същество и я караше да танцува щастливо пред смаяните си родители.
Когато се намерихме на полуосветената улица, ние се наредихме двама по двама, за да можем да вървим по тесния тротоар. Мерцедес и Игор Незнакомов останаха зад нас да използуват тъмната сянка на грамадните акации. Те разполагаха с около двадесетина минути, докато излязохме на силно осветения площад Силенцио и се спуснахме по стълбата на кабарето „Ривадавия“. „Ривадавия“ беше кабаре от най-висока класа, в което се вечеряше, танцуваше и се изпълняваше най-прекрасна музика от два оркестъра — единият симфоничен и със строго класическа програма, а другият, съставен от креоли, големи майстори на джазова музика. Игор Незнакомов, който познаваше всички удобни места в големия салон, ни заведе в една ангажира; на предварително от него грамадна ниша. От нашата ниша като от кралска ложа можеше да се наблюдава целият салон на знаменитото кабаре. Сцената за артистите беше в средата. Наоколо се танцуваше, а до стените бяха наредени масите и нишите, в които при желание можеше да се спуснат перденцата. Горе, над оркестрите, се намираше широк балкон, където около кръгли масички седяха така наречените таксигърли: момичета, предназначени за ангажиране от онези, които нямат дами за танците. От горе до долу стените на кабарето бяха покрити с екстравагантни картини и огледала, поставени така, че да се вижда всичко, което става в нишите. Осветлението беше скрито. Само горе, в средата на заведението, наравно с балкона висеше грамаден полилей, за да се очертават ясно прелестите на таксигърлите. От нашата ниша се виждаше всичко: кой влиза, кой излиза и в коя ниша какво става. Още щом Мерцедес изяви желание да танцува, ние решихме да запазим именно тая ниша, заемана обикновено от чужденците.
Вечерта започна спокойно. В средата на масата поставихме влюбените. Оркестърът свиреше някакъв романс, после до нас достигна великолепното солово изпълнение на флейта. Спряхме да вечеряме и се вслушахме, приковани от възторг. След това засвириха цигулките на целия оркестър така, като че не се намирахме в кабаре, а в някакъв храм на музите. Когато оркестърът спря, ние се спогледахме очаровани. И изведнъж погледът на Мерцедес тревожно отскочи към вратата. Съсредоточени в музиката, ние не бяхме забелязали, че изправен на входната врата, ни наблюдава красив елегантен мъж в безупречен смокинг. До него стоеше друг, по-висок, строен, но с грубо лице, очевидно американец, пъхнал ръцете си в джобовете на панталоните. Той гледаше в залата, но положително нищо не виждаше. Очите му се затваряха и отваряха като на сънено дете. Пошепнах на Игор да внимава. Оркестърът засвири наново. Двамата непознати, без да свалят очи от нашата маса, се движеха към съседната ниша. Сега ги забелязаха и останалите двама от компанията ни. Иван Горилата ме попита:
— Какви са тия хора, които ни гледат?
— Те гледат право в Мерцедес — обади се Мартин Ларсензвей. — Единият ни гледа много нахално и може да получи нещо. Намирам се в религиозен екстаз от музиката и ще му смачкам пиянската мутра.
В това време, наведена към Игор Незнакомов, Мерцедес му обясни, че това са новите геолози, че единият, много пияният, е американец, а другият англичанин — същият, който я беше оскърбил.
На естрадата се появи една певица, французойка, облечена в златист, с морави оттенъци поанлас, който прозираше малкото й, предлагащо се тяло. Ако не я съпровождаше музиката на великолепния оркестър, тя трябваше да бъде изгонена — толкова посредствено беше пеенето й. Но пияната публика почна френетично да ръкопляска, след като тя се скри зад завесата. Следващият номер беше едно болеро, изпълнено от знаменитите танцьори Адриана Бенети и Едуардо Борас. Публиката изпадна в див екстаз и дълго след последните звуци на болерото продължаваше да зове своите любимци на бис. Само Мерцедес остана безучастна и тревожно наблюдаваше в полумрака съседите ни. Когато запалиха големия полилей, порази ме нейният трагичен израз. Горката! Тя всяка минута очакваше да се случи нещо непоправимо.