— Откри ли нещо друго? — попита Джордино, изгарящ от любопитство.
— Какво например?
— Останки от екипажа?
— Съжалявам, не се виждат никакви кости.
Пит се потопи под водата и огледа внимателно палубата, за да се увери в това. Тя беше пуста и чиста, без разхвърляни по нея отпадъци.
— Сигурно са изпаднали в паника и са напуснали кораба в открито море — предположи Джордино.
— Няма и следа от паника — каза Пит. — Кухнята би могла да издържи основен преглед.
— Можеш ли да проникнеш в останалите части на кораба?
— В носовата преграда има люк. Ще погледна какво има от другата страна.
Той се наведе и се промъкна през ниския и тесен отвор, като внимателно издърпа след себе си спасителното въже и шланга за въздух. Тъмнината беше потискаща. Пит откачи прожектора от колана с тежести и обходи с лъча му малкото помещение.
— Сега се намирам в някакъв склад. Водата тук е плитка, стига малко под коленете ми. Виждам инструменти, да, инструментите на корабния дърводелец, резервни котви, голям ръчен кантар с топуз…
— Кантар с топуз? — прекъсна го Джордино.
— Да, кантар, закачен на кука.
— Разбрах.
— Има също и доста брадви, оловни тежести и рибарски мрежи. Почакай да ги заснема.
Тясна дървена стълба водеше нагоре и през отвор извеждаше на главната палуба. След като я запечата на лента, той предпазливо я опита и остана изненадан, че все още беше достатъчно здрава, за да издържи тежестта му.
Пит бавно се изкачи по стъпалата и промуши глава в останките на разбитата палубна каюта. Не се виждаше нищо, с изключение на няколко отломки. Каютата беше почти изравнена с палубата от натрупания отгоре й лед.
Той слезе долу, нагази във водата и се отправи към друг люк, който се отваряше към трюма. Завъртя прожектора от десния към левия борд и мигом се вцепени потресен.
Това не беше само трюм.
То беше и гробница.
Нечовешкият студ бе превърнал сухия трюм в криогенна6 камера. Осем почти идеално запазени трупа бяха скупчени край малка желязна печка в носовата част. Леден покров се спускаше върху всеки от тях и ги правеше да изглеждат като обвити с дебело и прозрачно пластмасово фолио.
Изражението по лицата им беше спокойно, а очите им бяха отворени. Като манекени във витрината на магазин, те бяха заели различни пози, сякаш бяха нарочно поставени и нагласени да изглеждат така. Четирима седяха край масата и се хранеха, хванали в ръка чинии, надигнали чаши към устите си. Двама, които седяха един до друг, се бяха облегнали на корпуса и четяха, както предположи Пит, свитъци. Един се беше навел над дървена ракла, а последният седеше и пишеше нещо.
Пит имаше чувството, че е попаднал в машина на времето. Той не можеше да повярва, че пред очите му се намираха хора, които са били поданици на Римската империя. Древни моряци от миналото, които са влизали в пристанища, погребани отдавна под останките на по-късни цивилизации, предци от древността, които бяха живели преди повече от шестдесет поколения.
Те не са били подготвени за арктическия студ. Нито един не беше облечен с дебели дрехи; всички бяха увити в груби одеяла. Изглеждаха ниски в сравнение с Пит; всички бяха с една глава по-ниски от него. Единият беше дребен и плешив мъж, с посивяла вълниста коса отстрани над слепоочията. Другият имаше рошава рижа коса и гъста брада. Повечето бяха гладко избръснати. Доколкото можеше да се види през ледената им обвивка, най-младият беше около осемнадесетгодишен, а най-възрастният наближаваше четиридесетте.
Морякът, когото смъртта беше заварила докато е писал, беше с плътно нахлупена на главата кожена шапка и дълги ивици от вълнен плат, увити около краката и стъпалата му. Той беше приведен над малка купчина восъчни плочки, които лежаха върху осеяната с белези повърхност на малка сгъваема масичка. В дясната си ръка стискаше заострена метална пръчица за писане.
Нищо не подсказваше, че екипажът е загинал от глад или умрял бавно от студ. Смъртта беше настъпила внезапно и неочаквано.
Пит се досещаше за причината. Всички капаци на люковете са били плътно затворени, за да не влиза студа вътре, а единственият отвор за проветрение е замръзнал. Съдовете, в които се намираше последната гозба, бяха поставени върху малка маслена печка. Нямаше откъде топлината и дима да се разнесат навън. В трюма постепенно се беше натрупал смъртоносен въглероден окис. Бяха изпаднали в безсъзнание преди да разберат какво става и бяха издъхнали по местата си.