— Звучи ми доста пресилено.
— Неведоми са пътищата на бюрокрацията — примирено заяви Джордино. — Чудя се дали ще мога да купя билети за мач на денвърските Бронкос19.
— Радвам се, че мнението ни по този въпрос съвпада — с известно задоволство каза Сандекър. — А сега, да видим коя маса са ни запазили. Умирам от глад.
Оставиха Лили пред хотел „Джеферсън“. Тя прегърна и двамата и влезе във фоайето, следвана от портиера, който носеше чантите й. Пит и Джордино казаха на шофьора да ги откара до десететажната сграда с потъмнени огледални стъкла, в която се помещаваше главното управление на НЮМА.
Джордино се качи направо в канцеларията си на четвъртия етаж, а Пит остана в асансьора и продължи към последния етаж, където се намираше центърът на комуникационната и информационна мрежа. Той остави дипломатическото си куфарче при разпоредителя, като извади от него един плик, който мушна в джоба на сакото си.
Пит тръгна между безкрайните на пръв поглед редици от електронно оборудване и компютърна апаратура, докато откри един мъж, седнал със скръстени крака върху облицования с плочки под, който замислено разглеждаше миниатюрен касетофон, изваден от голямо плюшено кенгуру.
— Да не би да пее фалшиво „Валсиращата Матилда“? — попита той.
— Откъде знаеш?
— Познах, без да искам.
Хирам Йегър погледна към него и се ухили. Той имаше лице на смешник и права руса коса, вързана на опашка. Брадата му, която се виеше на дълги къдрици, изглеждаше сякаш взета от някоя фирма за даване под наем на карнавални костюми и театрален реквизит, а очите му надзъртаха иззад стъклата на старомодни очила. Беше облечен като някой изпаднал участник в родео, в чифт стари джинси „Леви’с“ и ботуши, на които дори някоя просякиня, която рови в кофите за боклук, не би обърнала внимание.
Сандекър беше успял да отмъкне Йегър от една компания за разработване и създаване на компютри, седалището на която се намираше в Силиконовата долина на Калифорния и му беше дал картбланш да създаде огромната банка с данни практически от нула. В този случай се беше получило поразително единение между човешкия гений и централния компютърен процесор. Йегър ръководеше огромна библиотека от информация, която съдържаше всички известни до момента доклади и книги, написани за световните океани.
Йегър огледа с неодобрение записващото устройство и говорителя на куклата.
— И с кухненски принадлежности бих могъл да създам система по-добра от тази.
— Можеш ли да я поправиш?
— По всяка вероятност не.
Пит поклати глава и посочи с ръка към редиците от компютри.
— Ти успя да създадеш всичко това, а не можеш да поправиш един обикновен касетофон?
— Просто не ме влече. — Йегър се изправи, отиде в кабинета си и постави плюшеното кенгуру в ъгъла на бюрото си. — Може би някой ден, когато ми дойде вдъхновение, ще направя от него говореща лампа.
Пит го последва и затвори вратата.
— Имаш ли настроение да се занимаеш с нещо по-необичайно?
— Като например?
— Проучване.
— Казвай за какво става дума.
Пит извади плика от джоба си и го подаде на Йегър. Компютърният вълшебник на НЮМА се отпусна на стола, отвори капака на плика и извади съдържанието му. Той набързо прегледа напечатания препис, а след това го прочете отново, този път по-бавно. След продължително мълчание Йегър изгледа Пит над очилата си.
— Това от онзи стар кораб, който си открил ли е?
— Вече си разбрал за него?
— Трябва да съм сляп или глух, за да не разбера. Историята е публикувана във всички вестници, телевизията също съобщи за това.
Пит кимна към листите в ръката на Йегър.
— Превод на корабния дневник от латински.
— Какво искаш от мен?
— Погледни страницата с картата.
Йегър я отдели и внимателно разгледа линиите, които бяха без надписи.
— Искаш да открия на кой от известните географски райони отговаря картата?
— Ако можеш — потвърди Пит.
— Няма кой знае какво, за което да се захвана. Какво е това?
— Брегова линия на океан и река.
— Кога е било начертано?
— През триста деветдесет и първа година от Новата ера.