— Вие! — ахна тя. — Това вие ли сте наистина?
Пит впери в нея поглед, изпълнен с недоумение.
— Мис Камил?
— Вярвам в предчувствията — промърмори Джордино. — Вярвам, наистина вярвам!
— О, слава богу! — промълви тя. — Моля ви, помогнете ми. Всички са мъртви. Те ме преследват, искат да ме убият.
Пит се измъкна иззад волана в момента, в който Лили изскочи от купето за пътници. Те помогнаха на Хала да влезе вътре и я настаниха на задната седалка.
— Кои са „те“? — попита Пит.
— Наемните убийци на Язид. Те убиха хората от секретните служби, които ме охраняваха. Трябва бързо да се махнем от тук. Ще се появят всеки момент.
— Не се тревожете — опита се да я успокои Лили, която едва сега забеляза почернялата й от дима кожа и опърлена коса. — Ще ви отведем в болница.
— Няма време — простена Хала. — Побързайте, моля ви, иначе ще убият и вас.
Пит се обърна точно навреме, за да види двете лимузини „Мерцедес“, които изхвръкнаха от гората и поеха по шосето. Той ги гледа внимателно не повече от секунда, преди да скочи на шофьорската седалка. Включи на първа скорост и натисна педала на газта до пода. После завъртя волана и кордът пое в единствената останала свободна посока — обратно към центъра на Брекънридж.
Той погледна за миг в огледалото, монтирано до окачената встрани резервна гума и прецени, че разстоянието между „Корда“ и колите на терористите е не повече от триста метра. Времето, което имаше на разположение, едва му стигна за този кратък поглед. В следващия момент един куршум улучи огледалото и строши отразителното стъкло.
— Лягайте на пода! — извика той на двете жени отзад.
Кордът нямаше задвижващ вал и за жените беше лесно да се свият и притиснат към пода. Хала втренчи поглед в лицето на Лили и се разтрепери неудържимо. Лили я прегърна и се опита храбро да се усмихне.
— Не се бойте — окуражително каза тя. — Доберем ли се до града, ще бъдем в безопасност.
— Не — промълви Хала, обхваната от паника. — Никъде няма да бъдем в безопасност.
На предната седалка Джордино се приведе, за да се прикрие, доколкото може, от летящите куршуми и мразовития вятър, който свиреше край стъклото.
— Каква е най-голямата скорост, която може да развие това нещо? — нехайно попита той.
— Най-голямата скорост, постигана някога от L-29, а била седемдесет и седем — отвърна Пит.
— Мили или километри?
— Мили31.
— Боя се, че това е твърде малко. — Джордино трябваше да вика в ухото на Пит, за да бъде чут гласът му през воя на втората скорост на „Корда“.
— С какво мерим сили?
Джордино се извърна, надвеси се над вратата и предпазливо погледна назад.
— Трудно е да се определи модела на един „Мерцедес“ по предницата, но бих казал, че хрътките карат 300-SDL.
— Дизелови?
— Турбодизелови, ако трябва да бъдем точни. Могат да вдигат двеста и двадесет километра в час.
— Настигат ли ни?
— Като тигри, преследващи трипръст ленивец — мрачно отвърна Джордино. — Ще ни видят сметката доста преди да успеем да стигнем до любимото кафене на местния шериф.
Пит рязко натисна педала на съединителя до пода, сграбчи дръжката на лоста за превключване на скоростите, който стърчеше от арматурното табло и превключи на трета скорост.
— По-добре да спасим някой и друг човешки живот, като не влизаме в града. Тези кръвожадни копелета са в състояние да убият стотици невинни хора, без окото им да трепне, само и само да се доберат до Камил.
Джордино отново погледна назад.
— Струва ми се, че виждам бялото на очите им.
Исмаил изруга силно няколко пъти, когато автоматът му засече. Обзет от ярост, той го изхвърли на шосето и грабна друг от ръцете на един от своите хора, който седеше на задната седалка. От дулото изхвръкнаха само пет куршума и пълнителят свърши. Той отново изруга, докато тършуваше из джоба си за друг пълнител, измъкна го и го вкара в затвора.
— Не се вълнувай — спокойно каза шофьорът. — Ще ги настигнем, преди да са изминали и километър. Аз ще ги заобиколя отляво, а Омар и неговите хора с другата кола — отдясно. Ще ги подложим на кръстосан огън от близко разстояние.
— Искам да убия тази отрепка, която се изпречи на пътя ни — изръмжа Исмаил.