Напред излязоха стигийските воини и се строиха пред вратата. От бумбана нямаше и следа. Всички чакаха в напрегнато мълчание да започне кървавата баня.
Гома обърна гръб на чичо си и тръгна обратно към редиците на своята армия. Зад него един стигиец вдигна нещо към рамото си. Конан реагира преди още стрелецът да пусне стрелата от арбалета си. Кимериецът хвана ръката на краля и го дръпна настрани в мига, когато нещо, изсвистя покрай тях. Чу се силен стон. Един от воините на първия ред бе хванал стрелата, пронизала гърдите му. Една кръгла дупка показваше къде острието е минал през щита му.
Гома се озъби:
— Значи използват оръжието на страхливците срещу един признат от боговете крал?
— Това са наемни войници — обясни Конан, — а един от тях видя възможност да убие противниковия предводител. — Той се усмихна студено на Гома. — И аз съм бил наемник, и аз съм го правил.
Набо извика нещо, един от войниците му метна копието си и прониза тялото на арбалетчика. Сетмий се намръщи, когато Набо му каза нещо гневно.
— Горе между съюзниците се появиха разногласия — отбеляза кимериецът. — Толкоз по-добре за нас долу.
— Стига толкова — отсече Гома. — Да започваме. Нямам търпение да седна на престола на предците си.
Той вдигна секирата високо над главата си, развъртя я, а после я насочи към противника. Воините с жълти пера извикаха и се хвърлиха напред. Конан и Гома се втурнаха заедно с тях в самия център на боя и така започна битката за долината.
Сражението се водеше без изкусни похвати. Грубата сила се противопоставяше на груба сила. Със злокобен звук копията удряха по щитовете или се врязваха в човешки тела. Бойни тояги размазваха черепи, мечове отсичаха крайници, във въздуха се носеше миризмата на прясна кръв. Някои от мъжете пееха, други надаваха бойни викове. Градските жители от върха на стените крещяха обиди или поощрения, а жителите на околните села се събраха на хълмовете да наблюдават небивалата схватка.
Конан се сражаваше яростно, пронизваше и посичаше с меча си в трескава самозабрава. Като морски прилив в жилите му се надигаше войнственото безумие на неговия народ. Уби мнозина, но при един удар в нечий тежък щит копието му се прекърши. Кимериецът хвана меча с две ръце и го размаха с двойна сила.
До него секирата на Гома описваше широки дъги, а малкият му щит успешно отблъскваше всяко вражеско нападение. Противниците му бяха победени наполовина от страхопочитанието си пред височайшия му произход. Ясно се забелязваше и присъствието около тях на гвардията с черни пера.
В безумието на това клане редиците се разпаднаха и боят се поведе между отделни групи. Тогава един от военачалниците на Гома даде команда и към боя се присъедини още едно отделение воини със зелени пера. Белите бяха отчаяни, но никой не направи опит да се предаде. Този ден нямаше да има милост за никого.
Когато боят навлезе в своя втори етап водачът на сините взе решение. Той доказа, че е съобразителен воин, защото не насочи хората си към всеобщата битка, където поради объркването бойците му със сигурност щяха да се сражават и с двете страни. Вместо това по негова команда сините внезапно се обърнаха и нападнаха стигийските наемници, които пазеха портите. С радостни викове към тях се присъединиха другарите им от фланга на Гома.
Поведоха се две отделни битки: белите се сражаваха срещу многоцветните отряди, а сините — срещу стигийците. Сините веднага започнаха да понасят значителни загуби. Както обикновено в такива случаи, редът щедро компенсираше численото надмощие. В гъстите редици всеки човек беше защитен не само от собствения си щит, но и от щитовете на другарите му от двете страни, така че можеше да съсредоточи цялото си внимание върху противника отпред. Тъй като защитните средства на наемните войници бяха по-съвършени, бойците на Гома трудно ги поразяваха. Стената пречеше да ги обкръжат или заобиколят. Бойното поле заприлича на месомелачка, където гола плът се хвърляше срещу непоклатимата стомана, и сините губеха пет човека срещу всеки убит от тях стигиец.