Сдържаността на Уму не беше единственото, което го притесняваше. Моряците до един бяха останали на борда, нито един не напусна кораба в Асгалун, въпреки трудностите и опасностите, които навярно криеше експедицията им. Защо бяха останали? Хубаво беше, че корабът ще бъде управляван от опитни, корави морски вълци, но кимериецът не вярваше твърде в добрата, от нищо непомрачавана съдба.
— Сега за какво си се размислил, Конан? — попита го Малия. Тя беше напуснала малката си каюта, за да дойде при него на кърмата, където освен кимериеца беше и корабният кормчия, който управляваше руля. И тя, както и останалите аквилонци, се беше разболяла от морската болест, но бързо се беше възстановила.
— Морето винаги е опасно и несигурно място — отвърна Конан. — Виждате ли онези облачета на югозапад?
Той посочи едва забележимата сива линия на хоризонта.
— Виждам ги. Изглеждат ми доста безобидни.
— На вас може би ви изглеждат безопасни, но може и да означават буря, а тя може да ни достигне с пъргавината на нападащ тигър. В морето човек никога нищо не бива да подценява.
Малия се засмя.
— Конан, колкото капитанът ни е весел, толкова ти си мрачен. — Тя кимна към Улфреде на палубата, който караше хората си да опитват поредното разположение на въжета и платна и ругаеше жизнерадостно, докато подчинените му негодуваха от постоянните експерименти с такелажа. — Спринголд ми каза, че кимерийците са известни като сприхави и намусени, а ванирците са едновременно весели и свирепи.
— По-голяма част от знанията на Спринголд са взети от книгите — каза Конан. — Признавам, ванирците често се чувстват щастливи, най-вече когато измъчват някой пленник или изгарят до основи кимерийско село, а жените и децата отвеждат, оковани във вериги. Не може да знаеш какво е истинско веселие, докато не видиш битка между тези два народа. В подобни моменти могат да се смеят на собственото си заколение.
— Твоите северняци май са доста диви — каза Малия. — Цивилизованите хора се отнасят по-сериозно към тези неща.
— Но, ако се съди по вида ти, Северът не ти е чужд — върна се към мислите си Конан. — В говора ти няма следи от акцент, но лицето и кожата ти показват, че си от хората на Хиперборея.
— Майка ми беше благородничка от оня край. Баща й я дал да я отгледат в дома на пограничен владетел от Бритуния, с когото искал да сключи съюз. Неговия син станал мой баща, но аз не го помня. Бил убит преди двайсет години, когато немедийците нападнали Бритуния. Мене и майка ми ни закараха в Белверус, където тя стана държанка на един немедийски генерал. Преди пет години майка ми умря от чума. Когато един красив млад капитан от наемната армия ме поиска, немедиецът с радост ме даде. Жена му вече ревнуваше заради красотата ми, както по-рано заради хубостта на майка ми. Наемникът се казваше Марандос, брат на Улфило. Искаше ме не просто за любовница, а за съпруга. Бяхме много щастливи в продължение на три години, преди той да се завърне у дома си.
В историята й нямаше нищо странно. В бурни времена дори животът на благородниците ставаше несигурен. Жените и по-малките синове често имаха не по-щастлива съдба от тази на обикновените хорица и нерядко не им оставаше нищо друго освен гордостта, че са от знатно потекло.
— Той те е изоставил и е тръгнал да търси приключения южно от Куш — каза Конан. Забележката му прозвуча по-жестоко, отколкото възнамеряваше.