— След колко време ще пристигнат? — попита той.
Улфреде сви рамене.
— Зависи колко са им яки гребците и колко дълго можем да им бягаме. Ако плаваме достатъчно бързо, ще ги отминем, преди да ни пресрещнат, и ще трябва да ни гонят, за да ни нападнат.
— Не можем ли да увеличим скоростта, като използваме веслата? — Спринголд се изкачваше по стълбите. Носеше шлем и ризница от лека, посребрена желязна мрежа. В ръка държеше изваден от ножницата меч и малък кръгъл щит.
— Не — отвърна Улфреде. — На този вид кораби веслата се използват само при влизане и излизане от пристанище, при липса на вятър или в извънредни случаи — ако трябва да избегнем някоя скала или нещо подобно. А и би било твърде глупаво да уморим хората, преди още боят да е започнал. Колкото по-дълго ни преследват, толкова по-изтощени ще са техните гребци, а пък нашите ще са свежи и отпочинали, когато започне сражението.
— Изключително предвидливо — отбеляза Спринголд.
Малия, бледа, но спокойна, се качи на палубата.
— Аз какво ще правя? — попита тя с твърд глас.
— Ще стоите долу, в каютата — отвърна Улфреде. — Чернокожите няма да смеят да подпалят кораба. Та нали искат да го превземат непокътнат.
— Със Спринголд ще охраняваме палубата долу — заяви Улфило. Той се обърна към Малия: — Ако видиш по стълбата да слиза корсар, да знаеш, че вече съм мъртъв.
— Готова съм — отвърна дамата и потупа дребния накит, което висеше на златна верижка на врата й. Конан видя, че украшението представлява малка златна кама.
— Това място ще го напусна само мъртъв — обеща Улфило, подпрян на дългата дръжка на меча си.
— Твоя воля. — Улфреде наблюдаваше подозрително дългото острие. — И внимавай как размахваш това нещо.
— Вече ни предупредиха — намеси се Спринголд.
Конан, бос и облечен само в късите моряшки гащи, се изкачи на мачтата и погледна към острова. Нападащите канута бяха станали вече пет и бързо се приближаваха. После погледна назад. Корабът с черните платна още беше там, но спазваше същата дистанция. Конан изруга през зъби и се смъкна на палубата.
— Нашите гости бързат за срещата си с нас — каза кимериецът. — Канутата са пет. Трябва да им организираме подходящо посрещане.
Вдигна от палубата кожения пояс с оръжието си и го закопча на кръста си. Откопча ножницата и измъкна блестящия меч. После хвърли ножницата на стълбите, които водеха към долната палуба.
— Ножницата ще ми трябва чак когато свърши празненството — заяви той на аквилонците. — Съветвам ви да постъпите като мен. Висящата ножница може да препъне човек.
Спринголд последва съвета му. Улфило обаче го пренебрегна.
Докато канутата идваха все по-близо, моряците нервно подрънкваха с оръжие и се зъбеха като вълци в очакване на плячката. Сега всеки държеше къс меч или брадва и малък, кръгъл щит от ракита, покрита с кожа. Неколцина бяха с железни или с леки кожени шлемове. На равно разстояние покрай перилата бяха сложени колчани с копия и сандъци с камъни за прашките. На опитните стрелци бяха раздадени лъкове и стрели.
Конан взе един лък, опъна го и изпробва тетивата. Беше евтино оръжие, каквото продаваха с камари в складовете. Стрелите също бяха долнокачествени, с накрайници от чугун, обилно намазани, а перата им бяха завързани с лико. Морският въздух бързо разлагаше и най-качественото лепило. Конан си избра няколко по-прави стрели и ги пъхна под пояса си.
— Нима освен фехтовчик си и стрелец? — учуди се Спринголд.
— Да. Този лък не е от най-хубавите оръжия, но пък и аз няма да се целя от гърба на галопиращ кон. Нито пък тези стрели трябва да пробият броня. Става за бой на близко разстояние.
Вече се чуваше пеенето на приближаващите се диваци. Това беше дълбок, кънтящ звук, който разпалва кръвта; сякаш варварите ги канеха да премерят сили в жесток бой. Песента им беше израз на първичната радост от проливането на кръв; тя възвестяваше, че тези бойци няма да се задоволят с вземане на пленници, които да продадат в робство или срещу откуп. Те бяха готови да убият всеки, който се изпречеше отпреде им.
Гребците натискаха силно веслата, а другите мъже в канутата размахваха копията си в такт с мелодията. Островитяните бяха високи, с по-светла кожа от жителите на континента. Голите им тела блестяха, покрити с мазнина, и бяха целите изрисувани в крещящи цветове. На главите си носеха пъстри пера, които се клатушкаха в ритъма на песента. Копията им имаха накрайници от грубо обработено желязо, но неравната повърхност ги правеше не по-малко опасни. Върховете им святкаха ярко и заплашително. Късите дебели дръжки бяха направени от твърдо абаносово дърво.