С рязко и много силно наблягане на веслата канутата се втурнаха напред. Ритмичното монотонно пеене отстъпи място на пронизителните бойни викове на черните, които знаеха, че плячката не може да им избяга. Нападнаха изведнъж. Стрели започнаха да описват дъги от канутата към кораба, но леките моряшки щитове ги отблъскваха без усилие. Откъм „Морски тигър“ полетя дъжд от стрели. Мъжете от канутата се прекатурваха във водата с крясъци.
Конан опъна тетивата, пусна я и видя как поредното тяло пльосна в топлото море. Той действаше бързо, без да се прицелва кой знае колко внимателно — скупчената маса от тела беше идеална цел. Разстоянието беше прекалено малко, за да хаби напразно умението си на стрелец, просто трябваше да се убият колкото се може повече от враговете. Във всяко голямо кану вероятно имаше поне около четирийсет воини и ако всички се окажеха наведнъж на кораба, те лесно биха сломили съпротивата на екипажа. Градушка от копия и камъни сега летяха между кораба и канутата, докато разстоянието между тях постепенно се стопяваше.
Изведнъж се чу трясък на дърво и носът на едно от канутата се вряза в десния борд на „Морски тигър“. За миг високите черни копиеносци се стълпиха на палубата, но бяха отблъснати от мечовете и брадвите на моряците. Настана голяма сеч. Кръвта превърна палубата в отвратителна пързалка.
Конан пусна последната си стрела, после откачи меча си и се опита да се прехвърли през перилата. Друго кану се удари откъм левия брод и кимериецът скочи към разрушения парапет, за да отблъсне похитителите. Първият, който направи опит да се качи, имаше на раменете си наметало от леопардова кожа, а главата му беше украсена с червени пера. Нападателят вдигна копието си, но преди да нанесе удар, мечът на Конан го преполови през кръста. Той падна обратно в кануто, разполовен на две части, от които се изсипаха вътрешностите му. Страховит и яростен, Конан посрещна другите нападатели, които се опипваха да се качат на кораба. Мечът му зловещо проблясваше, посичайки безмилостно тела и крайници.
Останалите канута се втурнаха на абордаж. Те бяха много, но моряците ожесточено се биеха за живота си. Звуците от кръстосването на мечовете, от брадвите, които посичаха телата, си сливаха в един общ ритъм, който сякаш беше в такт с песента на войните в канутата, които очакваха да дойде и техния ред да убиват или да бъдат убити.
Хората не бяха единствените хищници в морето през този ден. Триъгълни перки пореха водата, гладни акули бързаха към битката. Внезапното изобилие от кръв привлече хищните риби от километри и те се струпаха така, както се струпват лешояди над мъртвия на сушата.
Двама съобразителни моряци се втурнаха към корабния трюм и с мъка домъкнаха един огромен валчест камък. Когато техните другари им направиха място при перилата, те го прехвърлиха през борда и той падна по средата на едно от канутата. Тежкият камък проби тънкото дърво на дъното и кануто започна да се пълни с вода. Воините от потъващия съд започнаха да крещят, но не от страх, че ще бъдат изядени от акулите, а от ярост при мисълта, че ще умрат, без да са имали възможността да убият поне един враг. Моряците нададоха вик на радост и други двама се спуснаха надолу, за да домъкнат още камъни.
Конан се отдръпна от перилата, за да си поеме дъх и да огледа наоколо. Неколцина моряци заеха неговото място. Той видя Улфреде, който весело си тананикаше ванирска бойна песен, докато посичаше всичко пред себе си с брадвата. Общо взето, моряците бяха равностойни на яростните, но лошо въоръжени пирати. Многочисленият брой на противника беше това, което го правеше опасен.
Кимериецът скочи на кърмата и там видя Улфило и Спринголд, които пазеха пътя към кабините долу. Сега той разбра защо Улфило не беше послушал съвета му да хвърли ножницата. Мъжът беше избрал бойното си място и не мърдаше от него. Докато въртеше огромния си меч, избягвайки смъртоносните стрели, тялото и колената му се огъваха, но Улфило не предаваше позицията си. Ударите му бяха силни и добре премерени. Гледката впечатли Конан. Наблизо се биеше Спринголд и, както Конан беше предположил, когато го видя за първи път, човекът твърде изкусно владееше късия си меч. Кимериецът и преди беше срещал учени-воини и знаеше, че учеността в никакъв случай не отслабва човека, освен ако той сам не си е избрал това. Книжовникът се биеше не така съсредоточено като Улфило, нито така яростно като Конан, а артистично и с усмивка на кръглото си интелигентно лице. При вида му Конан не сдържа усмивката си. Тези двамата наистина не се нуждаеха от неговата помощ.