След като отблъснаха нападението на още едно кану, моряците вече не бяха така опасно притиснати. Но точно когато с облекчение отбеляза този факт, Конан видя как един от моряците падна върху перилата, пронизан от копие, което показа кървавия си връх откъм гърба му. Нападателят, крещейки победоносно, скочи върху перилата и измъкна копието си. Той вдигна отново оръжието си, готов да прониже друг от екипажа, когато мечът на Конан очерта една бляскава следа, и разсече на две главата на черния воин. Острието потъна дълбоко и кимериецът трябваше да се подпре с крак в мъртвото тяло, за да измъкне оръжието си.
Конан скочи в едно от канутата и развъртя меча с двете си ръце. Окървавената стомана правеше яростни полукръгове и разсичаше всичко живо пред себе си, ръсейки като дъжд алени капки кръв в морето. С ликуващи крясъци моряците наскачаха след него и с бой преминаха от единия край на кануто до другия. Черните нашественици се биеха до последния човек, предпочитайки смъртта от стоманата пред зъбите на разсвирепелите акули, които в този момент превръщаха морето в розова пяна.
Конан и другарите му се върнаха на „Морски тигър“ тъкмо навреме, за да видят отстъплението на останалите канута, вече не така претъпкани, каквито бяха в началото на атаката. Моряците им изпратиха дивашки поздрав, размахвайки триумфално оръжието над главите си. Улфреде мина сред своите хора, поздравявайки ги сърдечно, след което отново влезе в ролята си на капитан.
— Отново на работа! — извика той в отлично настроение. — Хвърлете мъртвите зад борда! Донесете кофите и измийте кръвта от палубата, докато не е засъхнала! Ранените да дойдат на кърмата за превързване. Приберете оръжието в сандъците. Не забравяйте първо да го почистите и намажете!
Моряците изпълниха заповедите му бодро, като че ли не особено опечалени от смъртта на своите другари. По-късно палубата отново блестеше и корабът следваше своя курс. Корабният готвач стъкна огъня и нагорещи един съд със смола за най-лошите рани, докато майсторът на корабните платна стоеше наблизо с игла, конец и напръстник, готов да се погрижи за онези, които шиенето изглеждаше най-подходящото лечение.
Конан се изкачи на мачтата и впери поглед в далечината след кораба. Чуждият кораб, който ги следваше, беше все още там, спазвайки същото разстояние. Платната му бяха спуснати, докато „Морски тигър“ водеше бой, но сега главната рея се вдигна и голямото платно се изпъна от вятъра. Конан изруга тихо, защото не можеше да разбере каква е целта на преследвача. Ако искаше да атакува, точно сега беше времето да го направи — докато „Морски тигър“ ближе раните си изтощен от битката. Но черният кораб като че ли се задоволяваше с това, да се държи на разстояние. Конан се спусна по мачтата и отиде на кърмата, където завари аквилонците, които доскоро се биха геройски да стоят пребледнели. Те бяха ужасени от начина, по който моряците се бяха разделили със своите мъртви.
— Те просто изхвърлиха другарите си на акулите! — възмущаваше Улфило. — Нима те нямат богове, нима нямат ритуали за изпращане на покойниците си? Не се ли боят, че душите на мъртвите ще ги преследват?
— Там, в родината си, каквато някога са имали — каза Конан, — те са спазвали, не се съмнявам в това, обредите за погребване и за успокоени на душите на умрелите. Но сега нямат друга родина освен морето. За моряците то е истинският гроб. Ако ги попитате, повечето ще ви кажат, че акулите са слуги на морските богове, които приемат жертвоприношенията на моряшкия живот, и че сега мъртвите намират пълен покой на морското дъно. Хората на морето имат много вярвания, някои от тях повече от странни, но страхът от мъртвите не е сред тях. В морето смъртта е нещо обикновено, докато оцеляването е забележително постижение.
— Чудесно — каза Спринголд. — А ти? В какво вярваш ти, Конан?
— Кимерия е страна без излаз на море и моят народ няма никакви вярвания или традиции, свързани с морето. Единственият ни бог е Кром от Планината. Кром прави малко за нас, живи или мъртви — дава ни живот и войнствено сърце. И дали умираме в морето, или на сушата — за нас няма значение.
— Мрачна философия на един суров народ — заключи Спринголд.
— Да вървим — обърна се Улфило към Спринголд, отегчен от темата. — Нека отидем долу да почистим оръжието си и да се погрижим за доспехите си. Нищо не разяжда желязото така бързо, както кръвта.