— Войнът преди всичко, а, братко? — сряза го иронично Малия, качвайки се по стълбата.
— Че какво друго — отвърна самодоволно Улфило. Двамата мъже изчезнаха надолу.
— Моят девер е добър човек — каза тя на Конан, — макар че малко суров и е напълно лишен от чувство за хумор. — Малия огледа кораба с критично око. — Човек никога не би предположил, че този кораб е бил една кървава пързалка само преди не повече от час. Сега изглежда така, както изглеждаше преди нападението.
— Улфреде управлява един добре поддържан кораб — каза Конан. — А похитителите бяха прекалено кръвожадни за изкусно пиратство.
— Какво искаш да кажеш?
— Те се качиха на кораба, заслепени от жаждата си за кръв и убийства. Ако бяха по-умни, биха могли да отсекат въжетата и платната и да изпотрошат руля. Тогава щяхме да сме вързани за доста часове. А през това време те можеха да отидат до своя остров, да се върнат с подкрепления и да ни довършат.
Малия потръпна при тази мисъл.
— Благодарна съм на Митра, че не ги е надарил с такава съобразителност. Чух ви да разговаряте с моите спътници тъкмо преди да се кача на палубата. Не за първи път Спринголд казва, че кимерийците са сурови хора. И все пак, ти си различен: мрачен и мълчалив, яростен и жесток, но и весел и жизнерадостен, когато си в добро настроение.
— Аз не съм като другите от моята раса — обясни Конан. — Кимерийците са най-големите воини в света, но животът сред тях е голяма досада, ако не се смятат битките, от които изпитват наслада. Те презират лукса и удобството, мразят да напускат границите на отечеството си и не обичат чужденците. Знаех, че съм различен, още от ранна възраст.
— Как така?
— Още от детските си години слушах приказките за пътуващите търговци и за малцината кимерийци, които са се били във войните на други страни. Копнеех да видя големи градове и да пътувам в далечни земи. Мога да издържам на тежките военни походи и да се бия яростно, по това приличам на сънародниците си. Но не мога да стоя дълго време на едно място, без да ме завладее поривът за странстване. Освен това обичам хубавото вино, добрата храна, музиката. — Той я погледна така открито, както и тя без свян го изучаваше. — Обичам и нежните жени, които ухаят на парфюм, вместо да миришат на торфен пушек. По това се различавам много от другите мъже — кимерийци.
Малия го удостои с усмивка.
— Много съм щастлива да го чуя. — С това двусмислено изявление тя тръгна обратно надолу. Русокосата й глава още не беше се скрила от погледа му, когато Улфреде се качи на кърмата и двамата с кимериеца тръгнаха към задната част на кораба. Застанали облегнати там, те разговаряха тихо:
— Каква е равносметката от клането? — попита Конан.
— Осем убити — отговори Улфреде — и още двама, които може би няма да дочакат сутринта.
Конан изсумтя.
— Не е много в сравнение с касапницата, която устроихме на ония негодници, но нито един от хората, които сме загубили, не може да заменим в тези води.
— Да. Не можем да си позволим други такива битки, докато не стигнем до целта си.
— Черният кораб се държи все на същото разстояние — вметна Конан.
— Видях. Така е, както си мислех. Това е просто един търговец, който е решил, че сме открили богата плячка. Значи ще бъде разочарован, когато разбере къде отиваме.
Улфреде се захили, но в главата на Конан се въртяха съвсем други мисли.
Шеста глава
Брегът на скелетите
Вълните се удряха в стръмните зъбери, зеленикавата вода се пенеше и от това скалите наподобяваха разтворената паст на разгневено чудовище. Улфреде стоеше на руля, защото не можеше в такъв труден момент да повери другиму управлението на „Морски тигър“. На кърмата Конан и още един опитен моряк мереха дълбочината на морето, като всеки хвърляше връв с оловна тежест и с помощта на направени на равни разстояния възли определяше колко вода има под кила. Щом единия издърпаше въжето си, другият веднага хвърляше своето.
— Четири метра — извика морякът, който беше застанал до Конан. Изговаряше думите мелодично, почти ги превръщаше в песен. Беше чернокож, от крайбрежието, и твърдеше, че познава тукашните води. Бяха взели на борда неколцина като него, за да заместят загиналите при битката с пиратите и като предпазна мярка срещу бъдещите загуби. Мъжете бяха от племето Луа — относително миролюбив народ в сравнение с останалите крайбрежни кушити, известен с добрите си моряци. Обикновено те се наемаха на кораби, тръгнали на юг, и се връщаха в родината си по време на обратното плаване.