— Три метра — обади се Конан.
Моряците чакаха безмълвно около перилата. Скалите се издигаха съвсем наблизо и представляваха по-голяма опасност дори и от пиратите. „Морски тигър“ можеше да плава при дълбочина по-малка от два метра, но някоя подводна скала на около половин-един метър от дъното можеше внезапно да го разцепи, да го изкорми от носа до кърмата и да го потопи на минутата. И опитен плувец не би се измъкнал от останките на кораба, преди водовъртежа от потъващия съд да го завлече на дъното.
Корабът потрепери. Оловната тежест в ръцете на негъра луа се закачи между корпуса и нещо друго под водата и въжето се изтръгна от ръцете му. Пътниците и екипажа се втрещиха и останаха така, докато корабът не се успокои.
— Пясъчен нанос — рече Улфреде. — Ако беше скала, щяхме да усетим. Думите му прозвучаха небрежно, но челото му беше покрито с пот, която нямаше нищо общо с утринната горещина.
Конан издърпа своето въже:
— Единайсет метра! — извика ухилен той.
Всички въздъхнаха с облекчение. Бяха минали през бариерата от скали и се намираха в по-дълбоките води на лагуната. Улфреде избърса потта от челото си и предаде руля на един от моряците.
— През това няма да мина втори път, та ако ще да ми дават куп злато! — заяви капитанът.
— Все пак трябва да го преминем поне още веднъж — напомни му Спринголд. — Иначе как ще си тръгнем оттук?
— Нали ще поостанем известно време — помисли малко Улфреде. — Ще изпратя лодка да направи замервания и да намери по-безопасен път за излизане. Един по-остър и по-висок камък на онова място — и ние щяхме да загинем до един.
Лагуната беше просторна и закътана, обрамчена от широк, светложълт плаж. Зад нея се изправяше като стена гъста джунгла, чиито листа проблясваха на утринната слънчева светлина. Дълбоко безмълвие покриваше цялата околност, но Конан знаеше, че то се дължи единствено на разстоянието. В джунглата никога не е тихо, оживяват я птичите песни, жуженето на насекомите и виковете на заловени от хищници животни. В лагуната обаче се чуваше само далечния шепот на прибоя.
Аквилонците се присъединиха към Конан, който изучаваше брега, облегнат на перилата.
— Не виждам следи от човешко присъствие — каза Спринголд. — Няма лодки, няма колиби, дори и струйка дим не се стеле над джунглата.
— Не се заблуждавай — предупреди го Конан. — Борана са там и ни гледат дори и в този момент. Щом са ни забелязали, са изгасили огньовете си. Сега ни преценяват.
— Какво преценяват? — попита Малия.
Конан се ухили:
— Дали ставаме за вечеря.
— Повечето от нас са жилави и загрубели — огледа се Спринголд. — Малия със сигурност е най-апетитна.
— Не може да говориш за мен като за храна за някои канибали — възмути се аквилонката.
— Отвратително е — съгласи се и девер й.
— В името на Имир! — възкликна Улфреде. — Не бива да сме груби и зли помежду си, нали?
— Как ще слезем на брега? — попита ученият.
— Първо, ще изпратим, част от хората с лодка. Всички ще са тежко въоръжени, но снабдени с търговски стоки — обясни капитанът. — Трябва да разберат, че сме силни, но миролюбиви.
— Ти ще тръгнеш ли с тях? — попита Улфило.
Ванирецът поклати глава:
— Моят най-пръв дълг е да стоя на кораба.
— Така е — присъедини се към него Конан. — Брегът може да се окаже негостоприемен и капитанът трябва да остане на борда, докато не се увери, че всичко е наред. Аз ще водя първата лодка.
— Идвам с тебе — реши Спринголд. — Искам да се запозная с народа и страната.
— Както кажеш — отвърна Конан. — Но трябва да си готов за всякакви неприятности.
— За това съм готов още откак напуснахме Аквилония — успокои го книжовникът.
Закотвиха кораба, екипажът се въоръжи и лодката пое към брега. Все още нямаше и следа от местните жители. На носа Конан седеше върху сандък със стока, а зад него се бе настанил Спринголд. Както обикновено, аквилонецът прегръщаше своята торба с книги. Шестима яки моряци гребяха ритмично, а седмият отговаряше за управлението. Всички до един бяха тежко въоръжени.
— Ето я реката. — Спринголд посочи една просека между дърветата, откъдето муден поток изливаше в морето зеленикава тиня. — Не изглежда много приветлива.