— Едно кралско богатство не може да изчезне просто така — възрази Улфреде. — Нима кралят не е взел съкровищницата със себе си, когато е избягал в Стигия?
— Чел съм всички сведения за онези времена — продължи Спринголд. — Последният крал, управлявал Питон, се е казвал Ахмас. Тъй като разбирал, че наближава краят на дългата война и че скоро ще се наложи да бяга, той взел мерки да запази съкровищата си. Знаел прекрасно, че високопоставените му роднини в Стигия, които с голяма готовност му предложили убежище, ще прехвърлят в техните собствени хазни богатствата му.
— Мъдър човек — съгласи се Улфреде. — Когато става дума за много пари, не може да имаш вяра никому.
— В последните дни преди падането на Питон, под прикритието на тъмнината една голяма флота отплавала на юг. Оттогава до наши дни никой нищо не е чул за нея. Много историци вярват, че флотата е откарала съкровището на Питон.
— А този крал Ахмас защо не си е прибрал богатството, след като стигнал безопасно място? — попита Конан.
— Така и не му се отдала възможност — обясни Спринголд. — Когато дошъл краят на Ахерон, той не напуснал Питон веднага. Изпратил семейството си и се заел с отбраната на столицата. Градът с пурпурните кули бил отбраняван улица по улица. По-голямата му част била разрушена. Ахмас отказал да изостави вярната си гвардия въпреки молбите на приближените си. Хвърлил кралските знаци, за да не се опитват нашествениците да го пленят, и загинал като обикновен войник при Рубинената порта на палата.
— Точно така трябва да умре един крал — заяви Конан.
Улфило кимна в знак на съгласие.
— В продължение на няколко поколения потомците му обитавали царските дворове на Стигия и се надявали да си възвърнат трона. Но след като станало ясно, че хиперборейците изобщо няма да бъдат изтласкани от северните земи, стигийците се уморили да издържат ахеронците и те потънали в неизвестност. Никой не знае каква е била съдбата на последните благородни потомци на Ахерон.
— Нима никой от тях не знаел къде Ахмас е скрил богатството? — попита Улфреде.
— Така изглежда. Никой от екипажа на флотата не се завърнал. Дори Ахмас да е поверил тайната на някой подчинен или роднина, то той трябва да е загинал, без да я сподели с друг човек.
Улфреде му подаде мях с вино и ученият отпи, преди да продължи разказа си.
— Много се развълнувах, когато открих в библиотеката дневника на капитан Белформис. Очевидно пътешественикът не е разбирал смисъла на откритието си, просто знаците му са се видели интересни. А тъй като старите книги са много прашни, аз отскочих до една кръчма наблизо, да промия гърлото си от праха.
— А книгата взе ли със себе си? — притесни се Конан.
— Да. В библиотеката вече ме познаваха, пазачите не си правеха труда да претърсват торбата ми на излизане, пък и никой не беше пипал тези книги в продължение на двеста години.
Улфреде се разсмя гръмогласно.
— Не се притеснявай, книжовнико, аз няма да те нарека крадец. Продължавай.
— В кръчмата срещнах един млад капитан, наемен войник. Хубавият младеж изглеждаше толкова тъжен, а аз толкова се радвах на откритието си, че седнах да пийна с него, и докато виното се лееше, му разказах какво съм намерил. Разбрах, че името на капитана е Марандос и че той е по-малък син от древен благороднически род от Аквилония. Нямаше работа, бъдещето му изглеждаше мрачно, подобно на мнозина благородници, чувстваше, че занаята на наемник е под достойнството му. На всичкото отгоре… — Спринголд погледна смутено Малия — … имаше млада жена с доста високи и скъпи изисквания.
— Това не е вярно! — разгорещено възрази Малия. — Тъкмо той настояваше да ме облича в коприна и да ми подарява накити, които не съм искала.