— Колкото по-високо стоят — каза Спринголд, — толкова по-малко накити носят.
— И толкова повече дрехи — допълни Малия.
— На младите воини им се позволява да се кичат — обясни Гома, — но не им се дава добитък. Всички стада принадлежат на старците. В това се изразяват богатствата и честта им.
Преговорите започнаха. Вождовете отвориха вързопите и заразглеждаха стоката. Фашода се смесиха с чужденците. Бяха учтиви с водачите на експедицията и с моряците, но се отнасяха с безкрайно презрение към носачите — за тях те не бяха нищо повече от товарни животни.
— Моите носачи не трябва да бъдат обиждани. — Улфило настояваше Гома да преведе думите му.
Един от старците сви рамене.
— Нима бихме направили нещо на добитъка на друг човек? И не очаквайте да се отнасяме с тях като с мъже.
Мъжете от фашода се интересуваха най-много от железните кюлчета, от които експедицията все още имаше значителен запас. Искаха също платове, мъниста, медна и месингова тел. Поровиха в една малка кутия с рибарски кукички и попитаха какво е това. След като им обясниха предназначението на непознатите предмети, взеха гръмко да се смеят. Както се оказа, те никога не бяха яли риба — смятаха я за много противна.
От близкото селище донесоха някакво местно питие и вождовете седнаха да се пазарят с водачите на експедицията. Тук нямаха обичай да разменят стоки, както племената в низината, но вождовете се заинтересуваха от това, с което белите търгуват, особено от желязото.
— Последните години бяха добри — обясни един стар вожд, с белези по лицето. — Тревата беше голяма, нямаше много болести сред хората и добитъка, справихме се с враговете. Имаме твърде много момчета, които напират да станат воини, та ни трябват копия за всички.
— Как ще се спазарим? — обърна се Улфреде към другите от експедицията. — На нас добитък не ни трябва, а те видяха стоката ни и може да решат да я вземат насила, ако нямат с какво да я купят.
— Ние сме тръгнали да търсим съкровища, а не да въртим търговия — обади се Конан. — Целта ни е да спечелим доверието на фашода, за да не ни нападнат, когато се връщаме. Кажете им да вземат каквото желаят. В замяна могат да съберат кожи и слонова кост, които ние ще вземем на връщане.
— Отлично — каза Улфило. — Гома, преведи им нашето решение.
Вождовете бяха изключително доволни от това благоприятно разрешение, защото на младите войни вече им бяха потекли лигите при вида на толкова много желязо, мед и бронз. Жените, дошли бързо от селото, с радостни възгласи разглеждаха обилието от разноцветни мъниста.
— Работата можеше да свърши зле — каза Улфило вечерта, докато отпиваха от дървените чаши и ядяха печените диви птици. — Но сега всичко е наред, щом като си отворихме пътя за напред и осигурихме връщането си обратно.
— Но трябва да разберем дали тези хора са видели Марандос. Той трябва да е минал по същия път — каза Малия. За нейна радост жените бяха донесли от селото мляко, плодове и питки хляб. Но след като бе яла до насита, сега отново я обхвана старата тревога за своя съпруг.
— Равнината е широка — каза Гома — и един такъв отряд като нашия може да стигне от водопада до прохода и по друг път. Но аз все пак ще попитам.
Няколко минути водачът разговаря със старейшините, после се обърна към Малия.
— Казва, че преди шест месеца те са обитавали пасищата далеч на север. Тези хора никога не стоят дълго време на едно място. Но твърдят, че жителите от едно село, на три часа път оттук, са видели преди известно време хора, които приличали на призраци. Може би е имало и бой, но те не са сигурни в това.
— Не бих казал, че тези сведения ще ни помогнат много — каза разочаровано Улфило.
— Ще трябва да ни помогнат — отвърна Конан.
Девета глава
Планинският проход
Преходът до подножието на планината мина леко, тъй като сега ги водеха млади воини фашода, на които тази задача се струваше като някакво забавление след скучното охраняване на селския добитък.
Но природата им беше приготвила най-неочаквано препятствие.
Първо се появи едно странно животно. Белокожите се разсмяха при вида му: беше един самотен мъжкар, който вървеше начело на редица от себеподобни. Момчетата фашода взеха да го сочат с копията си и да бърборят развълнувано.