— Какво има? — попита Улфило.
— Бойците казват, че трябва да спрем — преведе Гома, — защото е дошъл Кхну.
— Да спрем? — изрази Улфило удивлението си. — Заради това нещо?
Наистина съществото, което се беше приближило и ги гледаше безкрайно тъпо, беше по-скоро комично, отколкото страшно.
По размери беше колкото някоя по-едра антилопа, имаше глава, брада и рога на коза, но останалата му част като да бе събирана от различни животни.
— Да — потвърди Гома. — По-добре е да поспрем малко тука. Според преданието, когато Нгаи създавал света, му останали излишни части и той направил от тях Кхну: главата е от коза, предницата е от антилопа топи, задните части са от див кон, а мозъка му е като на щраус. Вместо с красота и ум Нгаи го надарил с една-единствена голяма способност, на която скоро ще станете свидетели. Направете лагер, бледолики, днес няма да вървим повече.
Макар да бяха учудени и да мърмореха, пътешествениците изпълниха съвета му. След около час тънката редица се превърна в множество от хиляди животни, които вървяха на север. Преди да залезе слънцето, равнината вече беше покрита като с килим, простираха се докъдето поглед стига. Както им беше казал Гома, създанията бяха безкрайно глупави. Някои безпричинно се обръщаха и тръгваха обратно на юг. Други спираха на едно място, клатейки насам-натам глава. Трети тичаха в кръг, докато не паднат от изтощение.
Пътешествениците убиха няколко за месо, но другарите на нещастните жертви продължиха да вървят на север, без да обърнат на това ни най-малко внимание.
— В целия свят не може да има толкова животни! — възкликна Малия, замаяна от гледката.
— Според Гома това не е единственото подобно стадо. Има стотици като него и всяка година мигрират от юг на север и обратно в зависимост от смяната на сухия и влажния сезон.
— Добре, че пътуваме пеша — отбеляза Улфило. — Обзалагам се, че след преминаването на такова стадо, конете биха умрели от глад.
Конан стоеше до животните и наблюдаваше движението им. След малко към него се присъедини Гома. Двамата гледаха известно време преселението, а после чернокожият заговори:
— Харесва ли ти гледката, воино?
— Да. Цял живот съм бродил, винаги ми е омръзвало да стоя на едно и също място и съм искал да отида в непознати страни. На север се преситих от кралствата с техните безкрайни войни, и още повече от мира, който постигнаха. Когато тези безумци дойдоха да ме уговарят да тръгна с тях на това безумно начинание, ми предложиха голямо възнаграждение. Но ако трябва да бъда честен, приех не заради него, а за да видя нови места и нови неща. Това — той посочи изпълнения с животни простор, — е нещо, което не съм виждал досега. Каквото и да стане, няма да съжалявам за това пътешествие.
Гома се засмя.
— Така разсъждават истинските любители на приключения. От племето си само аз съм пътешественик и съм видял много земи и странни за моите сънародници гледки, неща, които се радвах, че видях, макар някои от тях да бяха доста страховити. Но след време човек трябва да се завърне у дома, нали?
— Може би — отвърна Конан. — Откак напуснах родината си още като момче, съм се връщал там, но никога не съм се задържал за дълго. Вкъщи ли се връщаш сега, Гома?
— Може би е така, бели човече.
Миграцията на животните ги задържа два дни. Накрая пътниците взеха да подозират, че те вървят в кръг и минават покрай тях отново и отново. Най-после стадото намаля дотолкова, че можеха да видят другия му край, после бързо намаля и се превърна в редичка стари, болни и немощни екземпляри. Тези нещастни създания бяха обречени да умрат, тъй като другарите им отпред унищожаваха тревата до последното й стръкче. Когато отрядът пое отново на път, равнината приличаше на кралска ливада, окосена старателно от придворния градинар. Беше гъсто покрита с изпражнения, които щяха да се превърнат в тор за тревата през следващата година. Чакали, хиени, лешояди и другите животни, които се хранят с мърша, се събраха в равнината, за да попируват с изобилието от трупове.
Преди да стигнат планините, още веднъж срещнаха местни жители. Бяха малко по-ниски от фашода, но затова пък по-яки и мускулести. Кожата им беше лъскава и извънредно тъмна, почти черна. Щитовете им, с човешки бой, бяха покрити с необработена волска кожа. Мъжете носеха къси кожени препаски. Ленти от живописна маймунска кожа украсяваха ръцете и краката им.
Храбрите войни се изсипаха от селището, направено от цилиндрични колиби и се строиха в две редици, почти долепили щитовете си един до друг.