Силно намалялата група гледаше планините с мрачна решителност.
— Няма какво повече да се бавим — заяви Улфило. — Да вървим.
— Да вървим — съгласи се Улфреде. — Мъже като нас нямат нужда от палатки и други подобни глезотии. Ще си носим оръжието като досега, ще вземем и най-необходимото за този преход. Всичко останало ще намерим по пътя.
Хората му като че не споделяха увереността му, но един гневен, предупредителен поглед ги накара да не възразяват.
— Води ни, Гома — нареди Конан.
Водачът им се ухили.
— Ще ви водя. Сбогувайте се с безгрижните дни, сега започваме мъжката работа.
С тези думи той ги поведе нагоре по склона.
Промяната от тревистата равнина към гористата планина беше необичайно рязка. Дърветата не бяха огромни, като онези в равнините, но растяха нагъсто и принадлежаха към странни видове. Животните също бяха по-дребни: маймуни, човекоподобни, малки сърни и много разновидности на дивото прасе. Не липсваха и хищници, които да се хранят с тях. Из сенките обикаляха петнисти и едноцветни котки, през шумата се плъзгаха огромни змии.
Пътят им минаваше по коритото на отдавна пресъхнала река и трябваше да скачат от камък на камък, което наподобяваше изкачване по някаква гигантска стълба. Преди да е минал и час краката им вече не издържаха от умора и Улфило трябваше да обяви почивка.
— Няма ли по-хубав път? — попита той Гома.
— По този път рядко минава някой — увери го водача. — Дори и животните го избягват. Малкото хора, които са вървели тук, са оставили много малко следи. Но нима не знае всеки пътешественик, че водата винаги избира най-лесния път?
— Това обикновено е вярно. — Спринголд се задъхваше, а краката му трепереха от напрежение. — Но този път, макар и да е най-пряк, скапва силите на човек.
— Въпреки това ще трябва да вървим по него — настояваше Гома. — В най-долната част на склона няма друг. Под дърветата е толкова стръмно и хлъзгаво, че някой може да се спъне и да падне. Освен това има много отровни змии.
— Наехме Гома, защото познава пътя, Улфило — намеси се Малия. — Досега ни е водил добре.
Малия носеше най-лекия товар и не беше уморена колкото другите. Но цялата беше в драскотини и синини.
— Ти какво мислиш, Конан? — попита Улфило.
За разлика от останалите Конан беше напълно свеж, като че току-що беше станал от дълъг сън.
— Аз съм отгледан сред такива стръмни планини — отвърна Конан, — само дето не бяха толкова зелени. Гома казва истината. Отново ще тръгна напред да разузнавам. Може да намеря някакви следи, защото не знаем дали Марандос е поел по този път — Той огледа изпитателно аквилонците. — Или пък знаем?
— Марандос говори за планините — каза Улфило, — но не споменава по кой път ги е изкачил.
— Много добре — съгласи се Конан. — След тази почивка тръгвам напред. — Той се обърна към Гома. — По склона има ли места, подходящи за лагер?
— Не са особено удобни, но стават.
— Удобствата не ни интересуват — заяви Малия. — Важното е да достигнем крайната си цел.
Думите й накараха Конан да се замисли. Не споменаваше нищо за съпруга си. Дали пък не я вълнуваше повече съкровището, отколкото съдбата на мъжа й?
Кимериецът нямаше търпение и като остави другите да почиват, изчезна сам в гората. Ниските дървета пропускаха изобилие от слънчева светлина, което позволяваше да се развиват и по-дребните растения. Земята беше покрита с висока трева и храсти и това налагаше Конан да върви с крайна предпазливост, защото смъртта дебнеше на всяка крачка. На два пъти видя горили — огромни, човекоподобни маймуни, които според легендите са свирепи, страшни същества. Тези се оказаха обаче срамежливи и плахи. Когато го пресрещнеше някоя група, някой огромен мъжкар го гледаше в очите заплашително, докато останалите избягат в храстите, после и той се обръщаше и избягваше. Но Конан знаеше, че такова бягство в никакъв случай не беше проява на слабост. Знаеше, че и най-дребните женски са по-силни от който и да било човек.
Диви прасета се срещаха на всяка крачка. Конан знаеше, че ако бъдат предизвикани, тези животни са също толкова опасни, колкото и лъвовете. Извитите нагоре бивни на глигана можеха в миг да разкъсат човек, а относително дребния ръст го правеха по-бърз в нападението. За голяма изненада срещна малка група носорози. Чудеше се какво правят в планината тези равнинни животни, но след като видя и следи от слонове, се убеди, че очевидно склоновете обитават и по-едри представители на животинския свят.