Но най-много търсеше признаци на човешко присъствие. Знаеше, че в планините живеят хора, ниски, дребни на ръст, изтикани от по-многобройните и военолюбиви народи. Беше чувал, че те ловуват с намазани с отрова стрели. Но много по-опасни можеха да бъдат самотниците, прогонени от племето си в равнината, които тук, в планината, се мъчеха отчаяно да оживеят. С тях едва ли можеше да се постигне съгласие, защото не са обвързани от племенни обичаи или от заповедите на вожда. Конан навремето сам беше такъв изгнаник и добре познаваше този тип хора.
Намери човешки следи, които показваха, че оттук е минал неголям ловен отряд. Имаше остатъци от множество огньове, някои от които угаснали преди години. Намери счупени наконечници на стрели от кремък, но не и признаци, че оттук е минала някоя от двете експедиции на Марандос.
Когато се върна при спътниците си привечер, откри, че те се чувстват още по-зле от преди. Изкачването по стръмните планински склонове се бе оказало по-трудно от целия досегашен път. Дори и Улфреде седеше на земята и охкаше, докато масажираше схванатите си крака.
— Ти, кимерийска коза проклета! — извика той, щом зърна Конан. — Как смееш да се явяваш тук с този вид на момченце, което е излязло на сутрешна разходка из хълмовете?
— Навремето ванирците бяха известни като добри катерачи — присмя му се Конан. — На крайбрежните зъбери на Ванахайм беше пълно с мъже, които ловяха птици и събираха яйцата им.
— Да, обаче след двайсет години на борда на кораба съм си изгубил способностите.
— Видя ли нещо, Конан? — попита Малия. Изглеждаше изтощена, но се държеше.
— Само храсти и дървета. Не личи да са минавали други хора освен ловци.
— Нагоре има ли изгонени от племето си аборигени? — поинтересува се ученият.
— Да, може да срещнем изгнаници. Или нещо далеч по-лошо — мрачно предсказа Гома.
През нощта спаха дълбоко, а на другата сутрин се събудиха целите схванати и натъртени. На втория ден напредваха още по-бавно отпреди, но след това свикнаха с тежкия терен и дори настроението на моряците се пооправи.
Докато се изкачваха, флората рязко се промени. Вместо широколистни, дебелостволи дървета, взеха да срещат папрати с височината на дърво и цветя с неестествена окраска и размери. Растенията като че изникваха от самите скали. Видяха растение, чието шестметрово стъбло беше покрито с кора, а от върха му стърчаха меки кактусови израстъци, покрити с бодли.
Ниски облаци захлупваха местността, мъгла се стелеше около пътниците и ги мокреше с постоянна, лека роса. И без това окъсаните им дрехи гниеха от непрекъснатата влага, трябваше и непрекъснато да лъскат оръжието си, за да го предпазят от ръжда. Но поне се бяха отклонили от скалистото речно корито. Земята между необикновените растения и самотните зъбери беше открита, покрита с мъхест килим, приятен за уморените им и наранени от каменната пътека крака.
— Как издържаш, Конан? — попита Малия кимериеца, който крачеше до нея. Жената трепереше от мразовитата утринна мъгла. — По-гол си от шадизарска танцьорка, а като те гледа човек, ще рече, че е летен следобед в Тарантия. Докато ние цяла нощ до един пъшкахме на твърдата земя, само ти се сви на камъните и заспа като новородено. Ние сме толкова изтощени, а ти изглеждаш по-добре, отколкото в Асгалун?
— Аз съм роден в сурова земя, сред суров народ — обясни Конан. — Това, което за вас са несгоди, в Кимерия са ежедневие.
Малия потрепери.
— Мислех, че съм срещала някои от най-калените мъже на света: войници, пътешественици, властелини. Но явно съм бъркала.
Тя го оглеждаше открито и това, което видя, явно много й допадна. Крачеше с толкова широки крачки, че Малия трябваше да подтичва, за да го настигне, но в походката му несъмнено имаше грация. Сякаш всяка част на тялото му се движеше в хармония. Седмиците на физически усилия бяха стопили и последните следи от излишни килограми, под кожата му се открояваха танцуващите мускули. Дори и косата му, вече пораснала, се накъдри от влагата. Кожата му, като се изключат многобройните белези по нея, беше гладка и блестеше като най-хубавата кожа от Кордава. На почернялото му от слънцето лице святкаха блестящите му, като очите на орел, сини очи. Само Гома притежаваше нещо от физическа мощ на кимериеца. Тъмнокожият мъж така бе потънал в мислите си, че през по-голямата част от времето присъствието му почти не се забелязваше. Докато постоянната бдителност и неотслабващата съсредоточеност на Конан правеха присъствието му по-живо и натрапчиво.