— Само че коя експедиция? — попита Улфило.
— И коя част? Възможно ли е съпругът ми да е тук? — попита разстроена Малия.
— Трудно е да се установи — разсъждаваше Спринголд, докато разглеждаше събраната в краката си колекция. — Имал ли е Марандос някакви рани или операции, които да са оставили следи по костите му?
— Не — отвърна горестно жената.
— Това са глупави въпроси — заяви един от моряците. Беше истински морски вълк, с грозна щърбава усмивка, с халки на двете уши и с рубин на носа. Избледняла кърпа красеше главата му. — Какво ни е грижа тия кои са? Не сме се договаряли по време на това пътуване да се разправяме с полумаймуни, които ядат хора.
Останалата част от екипажа го подкрепи с викове. Конан и Улфило вече бяха готови да вадят оръжието си, но Улфреде излезе пред тях.
— Аз ще се оправя с тях — измърмори той. Приближи се към протестиращия, който гледаше ожесточено. — Какво означава това, Бламат? Искаш да ставаш капитан ли, мръсно копеле? Да не би да мислиш, че ще се оправиш с кораб като „Морски тигър“? — Улфреде се изсмя високо и презрително. — Ще потънете на дъното и другарите ти ще нахранят рибите, преди да сте минали и половин левга!
— Стига, шефе — изръмжа моряка. — Аз не се бунтувам, но ние сме моряци, а не някакви си пехотинци. Защо да се мъкнем из планините заради някакви си богати аквилонски благородници?
— Защо ли? — извика Улфреде. — Ти питаш защо? — Той тикна искрящата брошка под носа на моряка. — Това не ти ли стига като причина? Само тази дрънкулка струва колкото двегодишната ти заплата! Няколко такива дрънкулки в кесиите ви, и можете никога вече да не качвате на кораб! Това не си ли струва малко опасности и несгоди, а? Да не би животът на кораба да е толкова лесен и сигурен, че едно малко проходче и някоя друга схватка ви изплашиха? Никога преди не съм наемал страхливи кучета. Защо ли ме проклеха морските богове този път?
На лицето му беше изписано почти комична сериозност, когато хората му се втурнаха напред, за да го уверят, че са му верни и ще вървят след него докрай.
— Води ни, капитане! — извика един кльощав зингаранец с лице, разполовено от белег. — Води ни към още съкровища!
— Да! — присъедини се кушит, заплел в косата си зъби от акула. — Води ни да намерим злато и скъпоценности, а ние ще убием враговете и ще изпием кръвта им.
Морякът на име Бламат се дръпна навъсен встрани, разкаян, че е говорил глупаво.
— Така е по-добре — въздъхна Улфреде. — Сега пак водя истински мъже! Продължете търсенето и донесете всичко, което може да ни подскаже кои са били тези хора. Но ще одера кожата на всеки, който се опита да укрие ценни неща! Спазвайте моряшките закони! Вървете сега.
Мъжете се втурнаха да изпълнят заповедта със същото усърдие, с което биха разпънали платното в открито море.
Капитанът се върна при групата до огнището.
— Това се казва майсторлък — възхити се гласно Спринголд.
— Добре мина — съгласи се Улфреде. — Но такива мъже променят настроенията си като децата. Може съвсем скоро да се наложи да повторя същия номер.
— С всеки ден съкровището се дели на все повече части — нацупи се Улфило.
Улфреде се захили.
— Хайде стига, приятелю, наистина ли вярваш, че ще заведеш моите вълци до съкровището, ще ги накараш да ти го занесат обратно и няма да им дадеш част от него? Ако е така, значи си най-големия глупак на света.
Улфило почервеня, но не отговори.
— Прав е — намеси се Малия. — Или трябва да се бием с тях, или да им дадем част от съкровището. Пък и все някой трябва да управлява кораба.
Не откриха нищо повече и след час продължиха похода. Колоната, която по-рано се точеше, сега се сгъсти и ръцете на мъжете не се отделяха от оръжието. Всички се бяха стреснали от вида на зловещия пир.
През нощта се сгушиха до огъня, а моряците подскачаха при всеки шум. Аквилонците вероятно изпитваха не по-малък страх, но го прикриваха успешно. Конан обикаляше около огъня, но не видя и не чу нищо. Въпреки това, спа по-леко от обикновено.