На следващия ден стигнаха до билото на планината и видяха прохода. Това не беше просто извивка в очертанията на хълма. Преди хиляди години планината се беше разцепила и от двете им страни сега се издигаха вертикални, каменни стени. През хилядолетията на земята се беше събрал неравен пласт кал, по който почти нищо не растеше, защото в процепа проникваше много малко слънчева светлина.
— Най-сетне! — рече Улфреде. — Само да минем този равен коридор и ще повървим малко по нанадолнище!
Моряците се засмяха на шегата му и навлязоха в прохода в добро разположение на духа. Конан и Гома проверяваха пътя напред, предпазливи както винаги. Кимериецът знаеше, че един проход може да се окаже изпълнен с неочаквани препятствия, макар да изглежда напълно безопасен.
— И аз обичам равен път, без препятствия — сподели той със спътника си, — но никога не съм харесвал тесните, ограничени пространства, където няма място за маневри и трябва или да си пробиеш път напред, или да се обърнеш и да бягаш право назад.
— Да, прав си — призна Гома. — Но можеше да бъде и по-зле. Тук поне има къде да развъртиш меч или секира.
— Вярно, тука… Какво е това? — Конан сочеше нещо високо на скалата. Приличаше на скална гравюра, почти заличена от водата, която се стичаше по каменните стени.
— Някакъв знак — отвърна Гома. — Не ни интересува.
Ако се протегне, Конан едвам можеше да докосне рисунката. Беше покрита с лишеи, а годините бяха изтъркали острите някога ръбове, но все още се виждаше ясно: овална рамка, в която имаше извит тризъбец и полумесец.
— Какво намери? — извика Спринголд, когато останалата група ги настигна.
— Нещо, което трябва да ми обясниш — разгорещи се кимериецът. — Кажете, какво правехте вие тримата…
Див, нечовешки вой прекъсна речта му. Увлечени от откритието, водачите не бяха забелязали приближаването на врага.
— Бумбана! — извика Гома.
От източния край на прохода върху им плисна като вълна маса от космати, получовешки фигури.
— Човекоядците! — извика един от моряците. — Бягайте!
— Не, зад нас има още повече от тези зверове! — изрева Улфреде. — Или трябва да си пробиваме път, или ще мрем тука! Бийте се, кучета.
Конан замахна с меча си и разсече гърдите на едно от съществата. Цялото бе като топка от мускули, зъби и вонящ дъх, дори и мъртво, успя с устрема си да отхвърли кимериеца няколко крачки назад.
Гома уби две бумбана с бързи удари на леката си секира, а и Улфило размахваше меча с все сила. Улфреде си пробиваше път и ревеше някаква ванирска бойна песен. От време навреме сграбчваше някой от моряците и го буташе на предната линия, за да помогне на водачите, когато те не смогваха. Всичките бяха опитни бойци, но не се мина без жертви. Заради огромната си сила и нечовешка жизненост бумбана успяха да изтръгнат неколцина моряци изпод носа на другарите им и да ги разкъсат с голи ръце. Вместо оръжие бумбана използваха обикновени тояги. Някои стискаха в безформените си лапи камъни.
С тежък бой човешкият отряд успя да отблъснат малко по малко бумбана назад. Миризмата на кръв беше по-силна дори от вонята на полумаймуните. Един моряк изкрещя, когато две космати лапи го измъкнаха от групата на другарите му и в лицето му се забиха ред остри зъби. Друг умря безмълвно, защото извиха врата му, преди да успее да извика.
Но получовеците не издържаха. Цялата група, като едно космато чудовище, изведнъж се обърна и побягна. Отнесоха със себе си всички трупове, както на своите, така и на хората. Водени от Конан, хората ги последваха, полудели от мисълта за ясната съдба на отвлечените. След минути стигнаха края на прохода, но успяха да видят само как бумбана изчезват в гората на изток. Каменна площадка, дълга около десет крачки, се простираше на изхода от процепа и изтощените пътници се хвърлиха на земята да възстановят силите си.
Малия дишаше тежко, на пресекулки. Тя не взе участие в схватката, но беше останала без сили от преживения ужас. Когато успя да поеме въздух, изгледа ядосано Улфреде.
— Ти ме уплаши ужасно! Помислих, че сме хванати в капан! Но зад нас не видях никакви маймуни.
Капитанът сви рамене.
— Ако моряците го знаеха, щяха да се обърнат и да побягнат. Трябваше да направя нещо, за да ги накарам да продължат напред.
— Слава богу, на съществата не им стигна мозък да нападнат от двете страни на прохода — каза Конан.