— Да — присъедини се към нето Улфило, който чистеше меча си. — Но иначе можеше тук да си загинем.
— Вижте! — извика Спринголд и посочи на изток. За пръв път огледаха околността.
От площадката, на която си почиваха, склонът се спускаше рязко надолу, толкова рязко, че се виждаха върховете на дърветата. Под тях се простираше планината. Отвъд се виждаше ширналата се пясъчножълта пустош.
— Пустинята — уморено рече Малия.
— Не! — извика Спринголд. — Тя е по-нататък?
Като проследиха посоката, където посочваше, те едва успяха да различат две почти симетрични скали, едната снежнобяла, другата черна. — Рогата на Шушту?
— Значи е вярно! — промълви най-сетне Улфило.
— Нима си се съмнявал? — радваше се ученият. — Древните книги никога не лъжат.
— Да — Улфреде потупа книжовника по рамото и едва не го бутна в пропастта. — Никога не съм се съмнявал в тебе.
— Не изглежда много далече — промълви с надежда Малия. — Така де, щом можем оттук да видим Рогата.
— Не се заблуждавай — възрази Конан. — Тук, от високото, се вижда, че има много дни път. Гома, има ли извори?
Гома кимна.
— Има няколко. Но на нито един не може да се разчита — всичките са опасни.
— Какво искаш да кажеш? — попита Улфило.
— Някои са просто вдлъбнати, които събират вода от редките дъждове. Или пък са малки изворчета, които избиват на повърхността, но като стигнем до тях, може да се окажат сухи. Има един голям извор, където винаги се намира хубава вода, но той е и най-опасен, защото го използват всички животни от няколко километра околовръст и наблизо винаги има много хищници.
— Лъвове ли? — попита Малия.
— Да, но и смели хиени, големи котки и други животни, които се срещат само тук. Хищниците в пустинята са по-свирепи от хищниците в равнината. Лъвовете и останалите хищници се бият помежду си за по-добра плячка. Победените, ранени, не могат да хванат елен или антилопа. Затова търси нещо, което се движи бавно и лесно може да бъде убито.
— С други думи, като нас — пошегува се Спринголд.
— Дори и смрадливия човек е добра храна за лъва с празен стомах — заключи Гома.
— Като стоим, нищо няма да свършим — подкани ги Улфило делово. — Всички ля си поеха дъх? Има ли сериозни рани за превързване?
Всички бяха си починали и никой не бе ранен толкова сериозно, че да не може да върви.
Улфило прибра оръжието си.
— Води ни, Гома.
Метнаха на рамо торбите си и поеха надолу по склона на планината.
Десета глава
Пустинята
Източният склон на планината се оказа по-стръмен от западния. Растителността беше толкова гъста, че от време на време се налагаше да си проправят път с мечовете. Под короните на огромните дървета растеше бамбук, висока трева и кактусоподобни храсти с плоски, месести листа. Вървеше се трудно, мъжете отпред трябваше непрекъснато да проправят път, остриетата на мечовете им проблясваха на слънчевите лъчи, промъкнали се през покривалото от листа. Необичайното човешко присъствие смущаваше животинския свят, изплашените птици и възмутените маймуни ги посрещаха с кресливите си гласове.
Един от моряците, които вървяха начело, поизостана и като избърса потта от челото си, изпъшка:
— Що за земя е това! — оплака се той. — Тук да се спускаш е по-трудно, отколкото да се изкачваш.
— А ти какво предпочиташ? — сразя го Улфреде. — Растения или бумбана? Ти се благодари, че денят, започнал с кръвопролитие, продължава с приятна разходка.
Хората му мърмореха, но продължаваха да вървят. Днес дори перспективата да намерят огромно богатство не можеше да подобри настроението им. Бяха хора на морето и борбата с непривичните трудности ги обезсърчаваше много повече от всяка морска опасност.
Конан тръгна най-отпред с точно определена мисия: търсеше да открие следи от бумбана. Усещаше, че са някъде наблизо. Прокрадваше се през гъстия храсталак безшумно, без да остави нито един знак за присъствието си. Като момче го бяха обучавали на пиктийски горски умения, които му служеха еднакво добре както в екзотичната тропическа джунгла, така и сред гъстата растителност в Пиктийската пустош.
Източният склон беше прорязан от дълбоки клисури с отвесни стени. По западния склон също се вървеше трудно, но теренът тука беше много по-опасен. Земята изглеждаше твърда и неподатлива, но всъщност почвата се ронеше и беше двойно по-трудно да запазиш равновесие. Към дъното на клисурите се спускаха потоци, някои от които на места излизаха от бреговете си и образуваха водопади, дълги стотици метри. Поне докато са в планината, щяха да имат предостатъчно вода.