— Опасявам се, че безкористната доброта не е особено застъпена в стигийската природа. Жрецът е знаел магиите, необходими за преминаването на прохода.
— Че откъде ги е знаел? — учуди се Улфреде.
— След падането на Питон съкровището било поверено на главния жрец на Майят. Тъкмо магиите на този бог пазят богатствата.
— Да, но тогава нещата някак не се връзват — възрази Конан. — Ако древните жреци на Майят са скрили съкровището, сегашният служител на този пост положително знае къде се намира то. Защо ще помага на някакъв чужденец да ходи на юг и да го ограби?
— Този главен жрец е нещо като… вероотстъпник. Векове наред орденът на Майят е разполагал с информация за достъпа и местонахождението на съкровището, но някои допълнителни магии му пречат да го присвои. Сетмий разбира, че Питон е загинал вовеки, че кралската династия е загинала преди много време. Свещениците на Майят постепенно също изчезнали и сега е останал само той.
— Нищо в Стигия не загива — възрази Конан.
— Майят обаче никога не е бил част от стигийския пантеон от богове — изтъкна Спринголд. — Култът е съществувал само докато в двора са живеели наследниците на трона на Питон. Без официалната подкрепа на вярващите той изпаднал почти в забвение. Като последна издънка на рода, Сетмий вярва, че съкровището по право му принадлежи и иска да му се порадва, преди да умре.
— Но му трябва помощ? — върна се на въпроса си кимериецът. — Защо ще иска някой друг да прибере богатствата вместо него?
— Той почти бил наел експедиция, дори поръчал да се построи кораб, когато в Хеми се появил Марандос и взел да разправя, че стигнал до Рогата на Шушту. Сетмий решил, че това е щастливо съвпадение — това било знак от Майят, че е време съкровището да се даде на хората, които пазили толкова време тайната му. Защо тогава да не повери експедицията на човек, който познава водите, които трябва да се преплават, и земята, която трябва да се прекоси? След като изтръгнал известни… обещания от Марандос, той се съгласил да екипира втората му експедиция.
— Какви обещания? — попита Улфреде.
— Обещал е всичко! — разгневи се Улфило. — Срещу шанса да открие съкровището е заложил семейните земи, титлите ни, дори жена си!
Конан погледна Малия:
— Вярно ли е?
Тя вирна високо брадичка, която обаче леко трепереше.
— Вярно е. Ако Сетмий не остане доволен от експедицията, аз ще стана негова собственост.
Улфреде изсумтя:
— Подобно обещание няма никаква законна сила. Защо просто не се изсмяхте в лицето на стигийския свещеник?
— Боя се, че става дума за специално обещание — с притихнал глас поясни Спринголд. — Това е стигийски договор, който включва много богове и ужасни проклятия. Марандос го подписал със собствената си кръв и по тази причина, договорът се отнася и до Улфило.
— Ами Малия? — попита Конан. — Тя няма родствена връзка с братята.
— Въпреки това договорът се отнася до нея в не по-малка степен.
— Ами ти? — попита Конан.
— След като те са тук по моя вина, значи нося известна отговорност. Пък след като съкровището наистина съществува, и аз искам да получа част от него.
— Това, последното, напълно го разбирам, но останалото много ме озадачава — оплака се капитанът.
— Не забравяйте, че имаме да прекосим цяла пустиня и че трябва да потеглим рано — приключи темата Улфило.
Пътешествениците се увиха в одеялата и потънаха в сън.
На следващата сутрин Конан стана преди другите. Нощта още не си беше тръгнала, само една сива ивица на изток обещаваше скоро да съмне. Кимериецът се изправи, протегна се и се порадва на ранния утринен ветрец. Последният постови дремеше до остатъците от огъня с облегнато на рамото копие. Конан се огледа за Гома, но не го видя никъде.
След минути се размърда целият лагер. Улфреде събуди с ритници хората си, за да се приготвят за дневния преход. Когато дойде да поздрави Конан, ивицата на изток се беше превърнала в поръбено по края алено сияние.
— Хубав ден за ходене — отбеляза Улфреде. — Хладничко е.
— Чакай да се вдигне слънцето — рече Конан. Той погледна към изминатия път по склоновете на планината. — Може да се наложи да… Какво е това?
Беше забелязал нещо върху планинското било.