— Какво има? — Улфреде проследи погледа на Конан.
На билото проблясваше метал. Слънцето, все още невидимо за тях, беше осветило с лъчите си върха на планината и оттам се отразяваше обратно долу.
— През прохода минават хора — рече Конан. — След нас вървят въоръжени мъже.
— Може би са местни?
— Не, не са. Ти видя копията на местните. Никога не ги лъскат, само ги мажат с мас срещу ръжда. Тяхното оръжие не блести така. Това е нашият приятел с черния кораб, който все още е по петите ни.
— Стигиецът?
— Че кой друг? Преследва ни, без да изостава много.
Ванирецът се засмя и почеса брадата си:
— Мъдрият търговец следи отблизо изпълнението на договора. Това вече е прекалено.
— Той не само ни следи — възрази Конан. — Възнамерява ние да поемем всички рискове и когато успеем да вземем съкровището, да ни го отнеме със сила.
— Ако наистина има такива намерения, може да остане излъган — отвърна Улфреде. — Моряците ми може да не са от най-свестните или пък от най-послушните, но умеят да се бият.
— Така е, признавам, но те все повече намаляват.
— Той би трябвало също да е загубил доста от хората си. Ей, Конан, може би е най-добре засега да не казваме на хората ми какво сме видели.
— Да, наистина би било разумно — съгласи се кимериецът.
— Нито пък на аквилонците.
— Защо?
— Вече познаваш Улфило. Добре се бие, признавам, но има прекалено развито чувство за благородническа чест. Ако разбере, че стигийският жрец го е предал, както всъщност е станало, ще се втурне да се катери по планината, за да се бие с него. А още е рано за това. Преди да влезем в бой, трябва да се подготвим и да заемем добри позиции.
— Да, прав си, така би било най-добре.
Улфреде го потупа по рамото:
— Хайде сега да видим как ще преведем тези хора през пустинята.
Конан наблюдаваше как широкият гръб на ваниреца бавно се отдалечава и се върна при огъня. Засега нямаше нищо против да последва съветите му. Ванирецът беше хитър и добър лидер, но Конан все пак не му се доверяваше. Той погледна пак към прохода. Вече не се виждаха отблясъците. Явно целият отряд вече бе преминал. Кимериецът не бе успял да прецени какъв е броят на войниците, но знаеше, че съвсем скоро ще узнае, дори и да не иска.
Напълниха меховете, пиха още веднъж до насита и потеглиха.
— Къде е Гома? — попита Улфило. — Този черен негодник да не би да ни е изоставил?
— Ще го настигнем по пътя — успокои го Конан. — Той е странен човек, но си има причина да отиде там, накъдето вървим и ние. Така че едва ли е отишъл далеч.
— Тука май не е толкова зле — отбеляза Малия, като разглеждаше безплодната земя около тях. — Няма да е лесно, но поне ги няма ужасиите в джунглата и в онази глупава планина.
Тя изглеждаше свежа и весела.
— Несгодите в пустинята са по-особени — охлади ентусиазма й Конан. — Тук ще ни измъчват жега и жажда. Никой не може да вземе със себе си достатъчно вода, защото винаги ще изгуби повече вода в организма си, като се поти от носенето. Можеш само да се надяваш да оцелееш до следващия извор.
— Чудя се дали не носим напразно тези мехове — намеси се Спринголд, помъкнал доста голям мях с вода на гърба си, който превръщаше енергичната му обикновено крачка в мъчително препъване. — Наистина така се потя повече.
— Ето го Гома — посочи Конан напред.
Малия присви очи, но слънцето светеше право в лицето й.
— Нищо не виждам.
— Там е, там е — увери я кимериецът.
След няколко секунди го видяха и останалите. Гома стоеше подпрян на секирата си, плътно увит от раменете до коленете в кафеникавата си роба.
— Какво откри? — попита Конан, когато се изравни с водача.
— Отдавна никой не е минавал оттук. Не личи и да е валяло скоро. Това означава, че първият извор почти със сигурност ще е пресъхнал.
— Хищници има ли? — попита Улфило.
— Тука не, но трябва да внимаваме, когато стигнем до вода.
Спринголд се огледа:
— Не виждам къде могат да се крият.
Зъбите на Гома пробляснаха на тъмното му лице:
— Имат повече укрития, отколкото би предположил. Внимателно оглеждай всеки камък.
Слънцето се вдигна по-високо и въздухът стана по-горещ. По обед пътешествениците вече се задъхваха. Улфило обяви почивка и те спряха за малко, но тъй като нямаше сянка, жулещите лъчи на слънцето продължаваха да им причиняват страдания. Улфреде строго предупреди да се пести водата, но нямаше как да попречи на моряците тайно да смучат от меховете, докато вървят.