— Господарю — рече един от тях, който имаше остра брадичка и белязано от шарка лице, — наистина ли се налага да се движим с тая мравешка скорост? Можем да вървим два пъти по-бързо!
— Така е — потвърди вторият, който беше с рижа брада. — При тази скорост ще се влачим още дълго в проклетата пустиня.
— Трябва да сте търпеливи и да се подчинявате на заповедите ми. Вие дълги години сте служили в стигийската армия и сте свикнали да воювате при всякакви условия. Тези пред нас не са. Това са моряшки боклуци, аквилонски благородници и диваци от севера. Трябва да се движим след тях, така че да не ни забележат. Абсолютно е задължително да стигнат при Рогата преди нас.
— Но защо, господарю? — попита първият.
— Това не е ваша… Какво става?
Някакъв бумбана се изправи и започна да се взира натам, където лежаха Гома и Конан. Беше наклонил встрани главата си и душеше донесената от слабия ветрец непозната миризма. Конан преглътна една ругатня. Слабият нощен бриз духаше право от него към лагера. Беше взел всякакви мерки да не го чуят или видят, но не му беше хрумнало, че заедно с жреца ще има същества с добро обоняние. Маймуночовекът произнесе няколко нечленоразделни, недооформени срички.
— Подушва хора! — каза Сетмий. — В онази посока!
— На какво разстояние? — попита един от войниците.
— Казва, че не са далеч — преведе жрецът.
— Пустинни номади? — предположи червенобрадият.
— Възможно е — отвърна Сетмий. — Съмнявам се онези, които следваме, да са достатъчно ловки да се промъкнат дотук. Хопшеф, вземи няколко души и иди ги потърси.
Червенобрадият скочи да изпълни нареждането.
— Геб, ти вземи още няколко и подсили постовете.
Сетмий извика няколко неразбираеми думи и бумбана наскачаха. Те се пръснаха и започнаха внимателно да претърсват околността, като душеха въздуха.
— Трябва да сме предпазливи, господарю — рече Хопшеф, който дотърча с двайсетина души. — От подветрената страна може да има и други. Вероятно това е номер, с който отвличат вниманието ни. Дръжте около себе си силна охрана.
— Мъдро говориш — съгласи се Сетмий. — Действай внимателно.
— Време е да тръгваме. — Конан потупа другаря си по рамото. Те се надигнаха леко и се заотдалечаваха от огъня. Зад тях редицата маймуночовеци шумолеше из редките, сухи храсти. Малки нощни животинчета се разбягваха по пътя им.
— Има хора пред нас — прошепна Гома. Една редица войници се изтегляше встрани, за да притисне дивеча между себе си и бумбана.
— Заобиколи ги отляво — нареди Конан и сам се насочи в указаната посока. Имаха късмет — врагът не знаеше колко са и предполагаше, че може да са пустинни номади. Ако войниците узнаеха, че противниците им са само двама, щяха да ги унищожат за секунда.
Скоро стана ясно, че няма да успеят да заобиколят ограждащите ги войници. Схватката беше неизбежна.
— Поеми двамата от края! — настойчиво прошепна кимериецът. — И никакви бойни викове!
Гома се подчини, но започна тихо да пее. Мъжете пред тях се взираха в осветения от луната полумрак, без да могат да различат жертвите си. Това облекчаваше задачата им. Хванал копието ниско в лявата ръка, кимериецът извади меча с дясната. Намазан със сажди, той също не блестеше издайнически.
Хвърлиха се срещу войниците. Конан прониза един в гърлото и разсече още един с меча. Не видя Гома да замахва със секирата, но чу два удара един след друг, след което издрънчаха ризниците на свлечените на земята войници.
Оцелелите мъже почнаха да се викат един друг и да питат какво се е случило. В суматохата Конан прониза още един. Зад гърба им се приближиха маймуночовеците, надавайки яростни викове, жадни за кръв.
— Не нападай бумбана — извика Конан, без да си прави труда да шепне. — Твърде са силни и са прекалено много. Тичай!
Сред крясъците и объркването двамата побягнаха по пътя, по който бяха дошли. Като чу викове и звънтене на оръжие, кимериецът си позволи да хвърли един поглед през рамо. Очевидно в тъмнината бумбана бяха нападнали войниците. Той се изсмя високо. Пред тях се чу глас.
— Кой е? Какво става там?
Двама постови се взираха в тъмнината. Конан и Гома имаха късмет, че войникът още не беше дошъл да подсили стражата. Двамата убиха постовите и потънаха в мрака.
— Зад нас няма никой — оповести Гома след половинчасов устремен бяг. Най-сетне забавиха крачка. Не бяха нито изпотени, нито задъхани.