— Добър бой стана. — Зъбите на чернокожия светнаха в широка усмивка. — Сега обаче знаят, че сме научили за присъствието им.
— Не е вярно — опроверга го Конан.
— Как не е вярно? — учуди се Гома. — Нали ни разкриха и ни видяха?
— Мислят, че сме пустинни номади. — Гома не беше разбрал разговора между Сетмий и войниците и Конан му го преразказа накратко. — Знаят, че моряците не познават пустинята, а аквилонците идват от изнежена, богата страна. Мене ме смятат за обикновен дивак от планините, а за твоето съществуване сигурно изобщо не подозират. Само с пустинните номади могат да си обяснят нападението на толкова голям отряд.
— Толкова голям отряд ли? Че ние бяхме само двама.
Конан се засмя на глас:
— Като преброят загиналите, няма да повярват, че само двама са убили толкова хора и са се измъкнали безнаказано. Воювал си, познаваш войниците. Всеки от тях ще се закълне, че е видял петдесет противници.
— Така е! Никой войник не би се признал за победен от малоброен враг. До сутринта сами ще си повярват.
— Точно така. И ще решат, че ние още не знаем за съществуването им. Нека ги оставим да тънат в заблуда. Що се отнася до нашите хора, ще им кажем, че тази вечер сме били на лов. Тази експедиция все повече ме притеснява. Твърде много неща се пазят в тайна. Ще съм по-спокоен, ако и аз имам една-две тайни. Ти си воин, Гома, и това може да ти се види странно…
— Аз не съм някой крайбрежен дивак, Конан — рече Гома. — Познавам нравите на кралете и благородниците. За тях предателството и измамата са естествени като въздуха, който дишат. Никому не се доверяват и са винаги мнителни. А пък верността към тях обикновено се възнаграждава с разорение и смърт.
— Да, хората на властта са еднакви по целия свят. Винаги съм се радвал, че принадлежа на народ, който според цивилизованите страни е варварски.
Когато стигнаха до разбуждащия се лагер, на раменете им вече бяха преметнати две газели.
— Струва ми се — сподели Конан, преди да се присъединят към спътниците си, — че никой от нас не се досеща за истинския ти произход, приятелю.
Гома кимна замислен:
— Дори тази експедиция да е пълна с лъжи и измама, да знаеш, че аз не съм те заблуждавал, воино.
— Кром ми е свидетел, че си прав — възкликна Конан. — Ти въобще нищо не си казвал за себе си.
— А това е прекрасен начин да се избегнат лъжите, нали?
Единадесета глава
Рогата на Шушту
По пътя загинаха още двама моряци. Единият забравил да си изтръска обувките, преди да ги обуе. През нощта там се беше настанил скорпион, който побързал да изрази възмущението си срещу неочаквано нарушеното му усамотение. Кракът се поду толкова бързо, че пищящият нещастник успя да събуе обувката само наполовина. Наложи се да я разрежат от едната страна, за да освободят стъпалото. През деня носиха болния на една импровизирана носилка. След като няколко часа крещя от болка, морякът изпадна в делириум и скоро след това умря.
Всички в отряда бяха заприличали на призраци. Бяха толкова изтощени от безводието, че залитаха като пияни след водачите си. Зачервените им очи не виждаха, подутите им езици бяха изплезени, като че търсеха влага в самия въздух.
Един от моряците припадна. Едвам дишаше, имаше опасност да се задуши. Не можеха да го носят, защото останалите също нямаха сили. Конан клекна и долепи ухо до гърдите му.
— Може да оживее, ако му намерим вода — рече кимериецът. — Според Гома скоро ще стигнем следващия извор.
— Остави го — отвърна Улфило. — Почти е свършил, а не можем да се бавим. Останалите също са полумъртви.
— Вярно — съгласи се Улфреде. — Глупаво е да се рискува животът на всички, за да се спаси един. На този вече не може да се помогне.
Конан безмълвно нарами тялото на моряка и потегли. Другите свиха рамене, само Спринголд, Гома и Малия го погледнаха с очевидно одобрение, без кимериецът да забележи. Но самият Конан разбираше, че дори неговата огромна сила няма да го държи още дълго. Въпреки това не беше в характера му да изостави другар, който би могъл да оживее.
Вървяха през целия ден. Някои от моряците рухваха на земята, но успяваха някак да се надигнат и да продължат нататък. Някой изстена и взе да сочи с ръка. Видяха пред себе си няколко ниски дървета. Изворът! В този миг морякът, който Конан носи на гръб през целия ден, потрепера в ръцете му и издъхна. Кимериецът пусна мъртвото тяло на пясъка и каза: