— Ето това вече е приказка! — похвали я Спринголд.
Малия се беше възстановила и изглеждаше невероятно добре. Изгарянията бяха избледнели, устните й вече не бяха напукани и не кървяха. Косата й блестеше, а тя беше почнала да си възвръща стопените по време на най-големите лишения килограми.
Конан огледа планината пред тях. Склоновете бяха покрити със зеленина, но тя не изглеждаше толкова гъста, колкото при предишното изкачване. Надяваше това да е знак, че пътят им ще бъде по-лек. Според пресмятанията му те би трябвало, заради почивката при оазиса, да се движат по-бързо от стигийците, които ще се окажат принудени да останат при водата по-дълго време. Конан се надяваше собствения му отряд да премине прохода преди Сетмий с неговите хора и с получовеците му да стигне подножието на планината.
На втория ден, след като оставиха оазиса, пътешествениците се озоваха пред последното препятствие. От дясната им страна широка пътека се виеше нагоре по склона. Видяха, че доста по-нагоре тя рязко извива наляво.
— Изглежда необичайно правилна — отбеляза Спринголд, като поглаждаше с ръка брадичката си. — Да не би да е част от отдавна строен път?
— Това е просто една измита от пороите стара пътека, макар и да е доста широка — възрази Улфило. — Наоколо не се вижда никакъв камък от настилка.
— Би било странно каквато и да е настилка да оцелее през хилядолетията — рече ученият. — От Питон не би могло да остане и един камък.
— Аз се интересувам само от ония камъни, които лъщят и блестят в много цветове — намеси се Улфреде, — а ако са сложени върху златни корони и пръстени, диадеми и огърлици, толкова по-добре!
— Нашият приятел от Ванахайм никога не забравя кое е най-същественото — разсмя се Спринголд.
— Може би най-сетне ще намерим и мъжа ми, Марандос — вметна Малия. Конан подозираше, че го казва само заради другите двама.
— Ако не се размърдаме, нищо няма да намерим — подтикна ги Улфило. — Хайде да тръгваме!
След тези думи започнаха изкачването. Наклонът беше стръмен, но не беше толкова трудно в сравнение с предишния етап от пътя. Тежките люлеещи се мехове, пълни с вода, затрудняваха изкачването, но след опита в пустинята не смятаха да проливат напразно и една капка вода, преди да намерят сигурен извор. Въпреки зеленината в планината като че нямаше много вода.
От време на време се виждаха представители на пернатите и дребни зверчета, но големи хищници нямаше. По билото на планината се извисяваха скали и тук-там върху тях стояха едри диви кози с дълги, грациозно извити рога. Над главите им се рееха големи птици с широки криле, но не видяха нито една от тях да се приземява. Понякога минаваха покрай големи камъни с необичайно правилна форма, които винаги се намираха близо до пътеката.
— Готов съм да се закълна, че тези камъни са обработвани от човешка ръка — каза Спринголд замислено.
— На мене ми изглеждат най-обикновени парчета скала — отсече Улфило.
Но колкото по-високо се изкачваха, толкова по-неоспорими ставаха доказателствата. На половината разстояние по пътеката взеха да се срещат плоски камъни с почти правоъгълна форма. Малко след това се появи настилка. Някога, в някакво невъобразимо далечно минало, със сигурност това е било път.
— И какво ни помага това? — мърмореше Улфило. — По какво личи, че питонците са построили тук път?
— Това е първия път, който виждаме, откакто сме напуснали цивилизования свят — каза Малия. — Да се порадваме на възможността да вървим по настилка.
Спринголд клекна и намръщен взе да оглежда внимателно каменните плочи.
— Да не би нещо да не е наред? — попита Конан.
— Не, обаче… Не съм напълно сигурен, но тези павета ми се виждат ужасно древни.
— Питон е бил превзет много отдавна — отбеляза Улфило.
— Не, вижда ми се по-стар. Пък и пазителите на съкровището не са имали мотив да строят тук път. Най-малко от всичко биха искали по тези места да има път, който да води към богатствата им. Той е съществувал дълго преди питонците да минат през прохода.
— Е, и какво? — Въпреки че се опита да омаловажи факта, Конан изпитваше безпокойство. — Светът е пълен с древни руини, които се намират на най-обезлюдени места. Няма да е кой знае какво чудо, ако тези плочи са от времето на Атлантида.