— Може би… Може би си прав, приятелю. Вероятно това няма никакво значение — Гласът на Спринголд звучеше като на човек, който се опитва да убеди сам себе си.
Отново се заизкачваха. Въпреки лекия терен всички освен Гома бяха потиснати. Пътят представляваше просто пътека, покрита с каменни плочи, но усещането за древност и вечност напомняше за мимолетността на човешкия живот.
Докато вървяха, кимериецът се отделяше от време на време от останалите, изкачваше се на някоя скала и оглеждаше склона пред тях, а също и този, който беше останал зад гърба им. Поведението му направи впечатление на Улфило.
— Пътят пред нас крие опасности, за които нищо не знаем, а ти отделяш толкова голямо внимание на това, което вече е зад гърба ни — учуди се той.
— Никога не бива да се мисли, че опасността може да дойде само от едната страна. Виждал съм много армии, унищожени от неочаквана атака по фланга или от преследвач, за който са мислели, че е далеч.
— Не съм очаквал полугол дивак да ми дава уроци по военно дело. Пък и защо говориш за армии, когато най-близката цивилизована страна е на другия край на света, а в продължение на десетки километри не сме видели и едно село?
— Нае ме, за да ти помогна да намериш брат си — напомни му пак кимериецът. — До сега ти служих добре, но ще изпълнявам задачата си, както намеря за необходимо.
— Много добре — сърдито отвърна Улфило, — но не съм доволен от обяснението ти. Гледай да не ми удариш нож в гърба.
— Да не би да ме обвиняваш в предателство? — в очите на Конан светеше опасно пламъче.
— Вие двамата няма ли да престанете с глупавото си заяждане? — остро каза Малия. — Почти стигнахме Рогата на Шушту! Да не искате, след като изминахме целия този път, след като преодоляхме планините, пустинята и джунглата, сега да ви гледаме как си прерязвате гърлата заради глупости? Забранявам! Вече е прекалено късно за това!
— Да, сега трябва да бъдем единни повече от всякога — съгласи се Спринголд. — Близо сме до целта, но изпитанията ни не са свършили. Нека запазим силите си за онова, което ни предстои. Сдържайте нрава си, приятели.
Двамата разгневени воини бавно дръпнаха ръце от оръжието. Моряците гледаха уплашено, а Гома ги наблюдаваше с иронична усмивка.
— Готов съм да забравя това — рече Конан. — Но обикновено отговарям на подобни думи със стоманено острие.
— За благото на мисията ни съм готов да оставя нещата дотук — обади се и Улфило. Понечи да каже още нещо, но един гневен поглед на Малия го накара да се откаже.
— Ако сме решили проблема, да тръгваме — подкани ги Гома. — Можем да стигнем Рогата на свечеряване.
Останалата част от пътя мина в мрачно мълчание. Конан не оглеждаше повече пътя зад тях, но вече се бе уверил, че отрядът на стигийците е доста назад. Подозираше, че още почиват при оазиса и не са започвали да изкачват планината.
Рогата на Шушту се издигаха злокобно пред тях. Двата зъбера бяха съвсем еднакви, ако се изключи странната им окраска. Чувството за безпокойство се засилваше с всяка крачка. На небето се скупчиха облаци, а над острите върхове на Рогата проблясваха светкавици.
— Никак не е приятно на това място да те завари буря — предрече Спринголд.
— Ако е силна, може направо да ни издуха от планината — присъедини се към него Конан.
— По-бързо! Трябва да стигнем прохода, преди да е дошла бурята! — излая Улфило.
Тръгнаха по-бързо, а после дори затичаха в тръс. Тъй като и без това бяха уморени от дългия преход, този последен напън едва не ги довърши. Когато стигнаха платото преди Рогата на Шушту, повечето бяха на края на силите си. Много от моряците се хвърлиха задъхани на земята, повръщаха, кашляха до задушаване. Нямаха време да огледат околността, тъй като бурята ги застигна още докато изостаналите членове на отряда с мъка се добираха до основната група.
Зловещо проблясваха мълнии, съпроводени всеки път от оглушителен гръм. Пътешествениците пуснаха товара си на земята и се свиха до него, за да устоят на виещия вятър. Всеки път, когато падаха в долината между двата зъбера, мълниите издаваха злокобен, свирещ пукот и до носовете им достигаше непозната, остра миризма.
Една светкавица бе последвана от два резки, остри писъка, които заглушиха дори съпровождащия ги гръмотевичен трясък. Двама от моряците бяха изпепелени за миг, за секунда се превърнаха в овъглени скелети.
В теснината се извиваше воден порой, който приличаше на придошла река. Пътниците се вкопчиха в камъните, забиха пръсти в земята, опитаха се по всякакъв начин да задържат на място, за да не бъдат отнесени обратно през прохода към стръмния път и скалите, които ги чакаха долу.