Конан, съобразителен както винаги, извади ножа си минута преди върху му да връхлети водната стена. Заби дългото един лакет острие в земята до самата дръжка и обви около нея ръце с цялата си огромна мощ. Тъкмо се закрепи и в него се удари нещо, носено от пороя. Конан веднага разпозна нежното тяло и обви силната си ръка около тънкия кръст. Малия обви ръце около врата му и се долепи до Конан плътно, трепереща от страх и от смразяващата студенина на водата. На всичко отгоре духаше и неестествено студен вятър. Макар и при такива извънредни условия Конан можа да оцени стройната фигура, която прегръщаше.
Дъждът и виелицата спряха така внезапно, колкото бяха и започнали. След няколко минути водата се изцеди от прохода и пътниците се изправиха.
— Кой би предположил — провикна се пръв Спринголд, — че съвсем неотдавна се оплаквахме от недостиг на вода!
Улфреде гръмко се засмя:
— Не само това, ами мърморехме, че ни било горещо!
Над червената брада дъхът му се превръщаше в струя бяла пара и колкото и невероятно да беше, по раменете му се бяха настанили няколко снежинки. Температурата рязко беше паднала и всички трепереха в дрипите си.
— Малия! — извика Улфило. — Жива ли си?
— Тук съм — обади се аквилонката и се отдели от кимериеца, който я пусна с известна неохота. — Водата едва не ме отнесе, но Конан ме спаси.
Конан стана и извади ножа си от твърдата пръст.
— Колцина от нас оцеляха?
Бързата проверка установи, че освен водачите на експедицията живи са останали петима моряци. Намериха двамата изгорени от светкавица при западния край на прохода, заклещени между един камък и отвесната скала. Гледката беше отвратителна — по костите бе останала съвсем малко овъглена плът, а от ужасяващата маса странно проблясваха белите зъби и златните им обеци.
— О-о! Митра! — възкликна Малия, извърна глава и скри лице в шепите си. През краткия си живот беше виждала много кръв и жестокост, но за пръв път пред очите й се разкриваше толкова страшна сцена.
От останалите членове на екипажа нямаше и следа. Очевидно потокът ги беше отнесъл със себе си през прохода и сега те лежаха размазани на пътя или някъде из скалите по склона.
Конан погледна на всички страни.
— Къде е Гома?
— Как къде? — изненада се Улфило. — Че като почна бурята, той беше много пред нас! Когато го видях за последно, беше на петдесет крачки пред мене. Трябва да го е отнесла реката и него.
— Някой виждал ли го е да минава покрай него? — попита Конан.
— Да не би някой да е гледал? — намеси се Улфило. — Всеки беше зает да спасява собствената кожа. Било е страхотен късмет, че Малия се е блъснала в тебе. Да не мислиш, че иначе щеше да я забележиш?
— Значи вече нямаме водач? — попита Малия. — Това е цяло бедствие.
Улфило сви рамене.
— Човекът се съгласи да ни заведе до Рогата и си изпълни обещанието. Жалко, че не остана жив да си прибере парите, но вероятно така или иначе оттук щеше да тръгне обратно.
— Може би е още жив и е някъде нагоре по прохода — предположи Спринголд. — Нека проверим.
— Да, няма да е зле. И без това трябва скоро да се махаме оттук, иначе ще замръзнем — каза Улфреде, обвил ръце около треперещото се тяло. — Роден съм в мразовита страна, но вече години наред не съм ходил там, пък и, Имир ми е свидетел, никак не съм очаквал да видя сняг в земите на чернокожите!
От небето все още се сипеха редки снежинки и от целия отряд сякаш само Конан не страдаше от студа.
— Много пъти са ме застигали планински бури — рече кимериецът, — но тази беше необичайна. Откъде се взе този сняг? Планината не е толкова висока. Това да не са пак магии? Да не е част от древните заклинания, които са пазели съкровището на Питон?
Всички погледнаха Спринголд в очакване да получат разяснения. Той ровеше в торбата си, разтревожен, че водата е проникнала вътре и е повредила книгите. След като се успокои, че всичко е наред, ученият се обърна към останалите.
— Твърде е възможно. Също така е вероятно магията да е изгубила голяма част от своята сила, защото, ако питонците са имали такава власт над мощните природни стихии, то сега би трябвало всички да лежим мъртви. Това може би беше последното немощно издихание на древното проклятие, особено след като стигийският жрец е поверил на Марандос заклинания, с които да го неутрализира.