— Немощно! — възкликна Малия. — Тогава значи да се радвам, че не изпитахме проклятието в цялата му сила!
— Цялото това безумно начинание е прокълнато! — извика един от моряците. В опулените му очи се четеше ужас. — Ако продължим нататък, всички ще загинем! Трябва да се връщаме!
Въпреки очевидното си изтощение те изглеждаха напълно готови да пробягат целия обратен път по склона на планината. Лицето на Улфило почервеня и той тъкмо се канеше да се впусне в поток от гръмки ругатни, когато Улфреде го спря с жест.
— Няма да споря с тебе, Алкат. Освобождавам всички ви от задълженията, които имате към мене и към нашите работодатели. — Той говореше спокойно, без следа от злоба. — А сега тръгвайте, имате благословията ми.
Моряците стояха объркани.
— Ами ти, капитане? — попита един от тях.
Рижите вежди на Улфреде се вдигнаха в престорена изненада:
— Аз ли? О-о, аз продължавам нататък с останалите, както съм обещал. — Капитанът се завъртя и се обърна към Улфило, Спринголд, Малия и Конан. — Вие наистина смятате да продължите, нали? — Всички кимнаха в отговор и Улфреде пак заговори на хората си: — Свободни сте от задълженията си. Можете да тръгвате.
— Но, капитане — възрази Алкат, — ще загинем сами в пустинята или в джунглата, ако изобщо стигнем чак дотам.
Улфреде се усмихна благосклонно:
— Личи, че сте общували с нашия книжовник. Вече говорите като мъдреци. — Улфреде се обърна и тръгна нагоре през процепа между скалите. — Хайде, приятели, бих искал да премина този проход, преди да се е стъмнило съвсем.
Другите тръгнаха подир него. Колебливо и с неохота го последваха и оцелелите моряци.
— Ето, видяхте ли? Нима не решихме проблема съвсем просто? — попита ванирецът. — Нямаше нужда да се държим строго с момчетата. Имаха право да се тревожат. Но могат да различат сериозна опасност от сигурна смърт. И избраха първото.
— Знаеш как да се оправяш с хората си, капитане, признавам — похвали както винаги неохотно Улфило.
— О-о, Кром! — възкликна Конан. — Я вижте това!
Бяха се върнали на мястото, където изчакаха бурята, и сега видяха, че по вертикалните скали от двете страни са издълбани рисунки. Ред върху ред, те се издигаха докъдето поглед стига. Конан ги разгледа внимателно на избледняващата светлина.
— Някои приличат на стигийски йероглифи — каза накрая кимериецът, — но като другите не съм виждал никога.
— Прав си — съгласи се Спринголд. Той вдигна една от книгите си и почна да гледа ту нея, ту издълбаните в скалата фигури. — По-ясните изображения са йероглифи, които са се променили малко от дните на Питон досега. Другите обаче са доста по-заличени и, освен това, вижте — той посочи една част, където фигурите се наслагваха, — питонските знаци са издълбани върху другите!
— Значи са отпреди Питон? — заключи Малия. — Явно. Може би датират от времето на Атланта?
Спринголд поклати глава, а лицето му добиваше все по-уплашено и по-уплашено изражение:
— Не, по-стари са от Атлантида. Митра! Мисля, че са по-стари от самото човечество!
Дванадесета глава
Долината на съкровището
— Да не губим време за някакви стари знаци, издълбани върху камък — подкани ги Улфило. — Ако тези драскулки са толкова стари, колкото казваш, значи и да са имали някаква сила, тя отдавна е изветряла.
— Вярно — съгласи се Улфреде. — Може и да не са магически. Много крале слагат надписи по границите си, за да предупредят нашествениците чия земя се простира пред тях и да славословят собственото си величие.
— Може да си прав — колебливо призна Спринголд. — Никой вече не може да разчете това древно писмо, но има легенди…
— Стига! — заповяда Улфило. — Трябва да вървим!
Потеглиха. Този път не се движеха на дълга, разпокъсана редица, а в плътна група, почти сгушени един до друг, единни пред неизвестните опасности между Рогата на Шушту.
По едно време попаднаха на каменен блок, който запречваше наполовина клисурата. Беше паднал там от високо, но очевидно беше изсечен от човешки ръце, защото бе голям колкото камъните в основата на някоя от стигийските пирамиди. Спринголд го измери — ширината му беше три крачки, височината — пет, а дължината — петнайсет. На лунната светлина, която обливаше клисурата, едвам различиха далеч над главите си правоъгълната дупка, откъдето се беше изскубнал.