— Ставайте! — побутваше ги той по раменете или ги смушкваше в хълбоците. — Утрото дойде и е време да видите какво има около нас.
Улфило седна и разтърка очи:
— Я! Вече е ден! Защо не ме вдигна преди час?
— Защото преди час спях — изръмжа Конан. — Освен това преди час е било още тъмно. Сега стига си мърморил, ами погледни надолу.
Един по един ставаха, а после се заглеждаха втрещени към долината.
— Митра! — извика ученият. — В тази страна климатът и релефът май се сменят всеки път, щом като превалиш някоя планина!
Пред тях като че се простираше видение от рая. На изток имаше плато с по-голяма височина, отколкото пустинята на запад. Билото на планината извиваше плавно и се сливаше с долина, потънала в несравнима по богатството си зеленина. Това не беше тъмния злокобен цвят на джунглата, а жизнерадостните, ярки цветове на по-умерения климат. От мястото си виждаше, че по-голямата част от земята се обработваше — между скупчените колиби се простираха равно изорани ниви. През долината минаваха доста потоци, а около тях пасеше добитък. Спретнати овощни градини бяха отделени с нещо като огради. Поради голямото разстояние не можаха да разберат от какво са направени.
Все пак голяма част от земята беше дива, макар да не приличаше на земите, през които бяха минали. Тук-там по ниските хълмове се виждаха малочислени стада диви животни, сред които няколко слона и жирафи. Далеч на изток едвам се различаваше нещо като селище, което имаше необичайно големи размери.
— Нима е възможно тука да има град? — зачуди се Малия.
— Най-вероятно са руини — рече Спринголд, — останали от времето на питонците.
— Скоро ще разберем — прекъсна размишленията им Улфило. — Готови ли са всички?
Вече бяха закърпили дрехите и приготвили оръжието.
— Да вървим.
Потеглиха с по-ведро настроение, защото се надяваха това да е последната част от техния дълъг, дълъг поход. Слизането от планината обещаваше да мине леко, а долината им изглеждаше не по-малко привлекателна от някое оживено пристанище.
Само Конан не споделяше тази увереност. Страната беше хубава, но опитът му говореше, че най-добрите земи се населяват от хора, които знаят как да ги пазят от пришълци. Продължителен мир би могъл да разглези обитателите на една богата страна, но поради нейната привлекателност границите й често биваха нападани.
— Вижте! — извика Малия, когато бяха превалили нанадолнището. Тя посочи някакво тромаво животно на десетина крачки пред тях. Напомняше носорог, но тъпия рог на носа беше извит настрани, а чифт още по-заоблени рога стърчаха още по-нагоре на муцуната му, точно под свинските очета. Животното кротко преживяше трева и не им обръщаше и капка внимание.
— Виждал ли си нещо подобно? — обърна се Спринголд към кимериеца.
— Никога — отвърна Конан. — Сигурен съм, че тази земя ние приготвила много изненади.
— Дано всички да са приятни! — пропя книжовникът.
По пътеката, която следваха, нямаше и помен от настилка, но Спринголд ги увери, че това въобще не е странно, тъй като от тази страна на планината явно вали много повече и дъждовете отдавна са успели за такъв дълъг период от време да изличат и най-малката следа от човешки труд.
В подножието на планината започнаха да срещат обработваеми участъци. Някакви храсти бяха засадени в правилни редици, по подобен начин бяха разположени и асми, привързани към набити до тях колове. На пръв поглед никой не се грижеше за тях, сред листата им свободно подскачаха маймуни. Привидното нехайство явно се дължеше на факта, че насажденията не са дали още плод.
— Кога ще срещнем хора? — попита Малия, когато излязоха на равното. Отговорът на нейния въпрос дойде почти веднага.
Мъжът стоеше посред една морава, подпрян на дълго копие. Той се взираше нагоре към планината, но когато видя приближаващите пътешественици, се изправи и изпъна рамене. Беше висок и слаб. Той се извърна леко и поднесе към устните си някакъв извит предмет. Чуха висок, пронизителен писък на рог, после мъжът пак се подпря на копието си.
— Сам е — ведро заключи Спринголд.
— Този рог беше предназначен за нечии уши — опроверга увереността му Улфило.
— Пък и май не се плаши от приближаването на цял отряд въоръжени непознати — отбеляза Улфреде.
— Защото знае, че няма от какво да се бои — рече Конан. — Гледайте.