— Мисля, че в тази страна има проблеми, приятели — сподели ванирецът.
— Как така? — учуди се Улфило.
— Селяните се боят от воините, които ни пазят.
— Че кога работниците не са се страхували от войниците? — все още не разбираше аквилонецът.
— Войниците със сините пера, покрай които минахме, изпитват същата неприязън — допълни Конан.
— Съперничеството между отделните групи е обичайно явление — не се даваше Улфило.
— Мисля, че другарите ни са прави — намеси се и Спринголд. — Имам чувството, че нещо… не знам точно, но нещо не е наред. Това явно е богата и хубава страна, пазят я силни воини и я обработват трудолюбиви селяни — все предпоставки да видим един щастлив народ. А тези хора са твърде свити, при това не се страхуват от нас, защото ясно виждат, че сме малко и сме обградени от собствените им хора.
— Може би е някакво народно брожение? — Колкото и да беше твърдоглав и високомерен, когато ставаше дума за власт, на Улфило не му липсваше проницателност. — Хората винаги са нещастни и несигурни, когато не е ясно кой управлява.
— Сигурно си прав — съгласи се Улфреде. — Бил съм в страни, където всеки момент е щяла да избухне война, и там във въздуха се носи точно същата тревожност.
— Докато нашето положение не ни стане ясно, няма смисъл да се чудим — прекъсна ги Конан. — Но трябва да сме бдителни.
— Не виждам и следа от съкровището, което търсим — обади се Малия.
— Аквилония е богата — напомни й Улфило, — но обикновените хора там не ходят издокарани със злато и скъпоценни камъни. Може би тукашните управници са го скрили в хазните си.
— А може и да не подозират съществуването му — предположи Спринголд.
— Как така? — учуди се Улфреде.
— Тези хора много наподобяват местните жители, които капитан Белформис е срещнал по крайбрежието. Може да са се пресили по тези места през последните няколко века. Ако е така, сигурно знаят също толкова малко за съкровището и притежателите му, колкото и хората, които сега живеят на някогашното място на Питон.
— Тогава богатството може да си седи непокътнато! — зарадва се капитанът.
— Може да се окаже, че няма как да стигнем до него — прекъсна възторга му Малия. — Кой знае под какво е заровено?
— Напътствията, които стигийският жрец е дал на Марандос са твърде ясни — възрази Спринголд.
Конан запомни тези думи. За пръв път чуваше да е имало такива напътствия.
Малия се засмя:
— Спринголд, ти самият непрекъснато ни напомняш колко време е минало след падането на Питон! Някога той е бил най-величественият град на света, а сега никой не знае със сигурност дори къде се е намирал. Но в същото време очакваш всичко тука да е същото, каквото са го оставили хората, пренесли съкровището.
— Ами да, аз…
— Мисля — намеси се кимериецът, — че в момента имаме достатъчно проблеми. Нека се погрижим за оцеляването си, а после ще мислим за богатства.
— Прекалено много искаш от мене — възнегодува Улфреде. — Не мога да не мисля за съкровището!
Думите му развеселиха дори моряците. Малия се смееше по-силно от останалите.
— Ти май си в добро настроение, сестрице — каза Улфило, като че ли смяташе това за лоша черта на характера.
— Не съм си изгубила чувството за хумор. Виж ни само! Десет опърпани, умрели от глад плашила, които са тръгнали за зелен хайвер в някаква забравена от бога дива страна, а говорим така, сякаш всеки момент ще метнем на гърбовете си несметни богатства и ще се върнем вкъщи! Никой ли тук освен мене не разбира колко глупаво е това?
Гласът й ставаше все по-накъсан и накрая тя почти изхлипа.
— Е, хайде сега, мила — скара й се Спринголд, — няма защо да се вълнуваш толкова. Ще открием съкровището и тези прости хорица без съмнение ще се съгласят да ни предоставят водачи. Като се върнем при заровената стока, ще им заплатим с дрънкулки. Пък и не бива да забравяш, че може скоро да се събереш пак със съпруга си!
— А, да, това не бива да забравям.
Конан би се изсмял на тона, с който го каза, ако положението й не беше толкова сериозно. Той изостана малко и поговори с Улфреде, докато аквилонците бъбреха помежду си.
— Мислиш ли, че ще се оправим лесно с тези „прости хорица“?
— Моля? — с престорен ужас възкликна капитанът. — Нима мислиш, че не съм съгласен с благородните ни водачи? Засрами се, Конан!