— За моя народ биха казали, че са прости диваци — изръмжа кимериецът, — а ние бихме ги избили много хитро.
— Ние, ванирците, сме по-цивилизовани. Щяхме да ги принесем в жертва на някое от по-незначителните ни божества, тъй като за нищо друго не стават.
— Все пак Улфило е голям воин — напомни Конан, — а Спринголд е забавен и е верен на приятелите си. Не, пощурели са при мисълта, че може да открият съкровище. Иска им се да вярват, че просто ще дойдат, ще го намерят на някое удобно място и ще си тръгнат. И понеже им се иска да вярват в това, не виждат опасностите, които ги чакат.
— Вероятно си прав, но чуй какво ще ти кажа: не си тръгвам оттук без моя дял от богатствата.
Сините му очи гледаха студено и Конан разбра, че не може да го разубеди.
От малък познаваше хората от Нордхаймер, езирите и ванирците. Бяха буйни хора, епикурейци, които обичаха еднакво да проливат кръв, да пируват, да имат хубави дрехи и добри кораби. Но най-много от всичко се радваха на злато, скъпоценности и други богатства. Понякога алчността им стигаше до лудост.
Конан, син на суровата кимерийска раса, не беше толкова целенасочен в стремежа си към тези неща. Вярно, харесваха му, с което се различаваше от сънародниците, израсли в планината. Когато се намираше в цивилизованите земи, обичаше да припечели злато, за да може известно време да живее прахоснически. Но винаги се връщаше към живота на воин, пълен с безмилостни удари и непоносими условия, който също му понасяше добре. Богатствата никога не се превръщаха за Конан в самоцел.
Сега, сред чудесата и мъките на Черния бряг, мисълта за съкровище му се виждаше далечна. В Асгалун му беше приятно да си представя високото заплащане и дела от богатствата. Тук те бяха изгубили своята реалност. От минутата, когато потеглиха на поход към вътрешността на континента, Конан изостави лустрото на цивилизацията и се върна към корените си. Удивителните, великолепни неща, които видя по пътя, го пречистиха от алчността. Искаше да разгледа по-добре тази необичайна страна. Златото само би му попречило. Въпреки това, тъй като беше приел задачата си, щеше да я изпълни, колкото и да му се виждаше глупава сега. Конан никога не приемаше пари, без да предостави в замяна качествена услуга.
Не бяха подготвени за гледката, която ги чакаше в края на пътя.
— Наистина е град! — ахна Малия.
И наистина стената, която се възправяше пред тях, не би посрамила градове като Аквилония и Немедия или някое друго голямо поселение на хиперборейската нация. Над стената се виждаха високи кули и покривите на огромни сгради. По стените бяха издълбани странни, непознати фигури.
— Не е възможно тези хора да са построили подобно нещо! — рече Улфреде.
— Така е. — Спринголд говореше тихо, със страхопочитание. — Мисля, че пред себе си виждаме архитектурата на древен Питон, може би единствения останал образец от нея! Помислете само! Народът и градът са били унищожени, хиперборейските нашественици не са оставили камък върху камък. А тук, в дълбините на Черните земи, все още съществува един град от някогашната империя.
— Това не ми харесва — прекъсна го Конан. — Ако са дошли тук да скрият кралското съкровище, защо ще строят цял град? Вижте само размера на тези камъни!
Вече бяха достатъчно близо, за да им стане ясно какво иска да каже кимериецът. Размерът на блоковете, от които беше направена стената, беше наистина гигантски. Най-малките бяха с големината на скалата, която намериха паднала в прохода. А значителна част бяха дори по-големи.
— Според мене напречният камък в горната част на портата е дълъг цели двайсет и пет крачки — отбеляза Улфило. — Не бих искал да съм на мястото на генерала, комуто ще наредят да превземе това място с тарани и обсадни машини.
Не им дадоха възможност да разгледат по-подробно стената, а ги преведоха през портата и ги вкараха в града.
— В края на краищата не било чак толкова трудно да се превземе това място — рече Конан. — Вижте в какво състояние е вратата.
— Коя врата? — попита Малия. — Не виждам никаква врата.
— Точно това имах предвид — обясни кимериецът. — Дърветата отдавна са изгнили, а железните части са били разграбени.
— Вярно — подкрепи го Спринголд, като сочеше огромните квадратни дупки в подпорите на мощния горен праг. — Ето тук са били сложени грамадните панти. Дървото и желязото не издържат толкова дълго, колкото камъка. Дървото наистина отдавна е изгнило, а тези хора, или предците им, или някои други, които са минали оттук, са взели желязото, за да си направят оръжия.