— Да се надяваме, че са взели само това — измърмори Улфреде.
Действително сега видяха, че градът е почти в руини. Храмовете стояха изоставени и без покрив, също като останалите огромни сгради, които биха могли да бъдат театри, съдилища или покрити пазари. По-малките сгради бяха обитавани и имаха гротескни сламени покриви.
Градът явно имаше многобройно население, което се състоеше предимно от воини, окичени с бели или черни пера. Дърводелци и ковачи упражняваха занаята си под сламени или платнени навеси, жени счукваха зърно в големи хавани, с помощта на мощни дървени тояги. Кози, овце и птици пълнеха въздуха с шум и миризми. По-едрият добитък пасеше в някогашните паркове и богаташки градини. Гледката беше съвсем типична, като се изключи странния и зловещ фон на разрушения, величествен някога град.
Минаха покрай пазар, където животните се убиваха и разфасоваха на място, а ловци продаваха дивечово месо. В единия край на пазара висяха грамадни риби, в половин човешки ръст, нанизани като мъниста през хрилете.
— Поне не се вижда човешко месо — отбеляза един от моряците. — Това носи известно успокоение.
— Къде обаче ловят такава риба? — зачуди се друг. — Едва ли вирее в потоците, покрай които минахме.
Рибите не само бяха големи, но и бяха необичайно деформирани. Крушовидните им глави бяха с плоски лица, които по един отблъскващ начин наподобяваха човешка физиономия, а горните им перки имаха пет ребра и приличаха на ръце с ципи между пръстите.
— Не знам за вас — немощно изрече Малия, — но ако тук ни предложат да ядем риба, мисля да се въздържа.
Подире им се беше помъкнала голяма тълпа градски безделници и хора, изоставили работата, за да позяпат чудното зрелище. Процесията мина покрай два пиедестала, които някога са поддържали огромни статуи, сега вече рухнали, и се озова на широк площад, заобиколен с гигантски, полуразрушени сгради. Настилката беше червеникавокафява, а в противоположния край се извисяваше висока сто крачки масивна цилиндрична кула, която напомняше градската стена. Една непрекъсната ивица издълбани в стената фигури опасваше спираловидно кулата, като се прекъсваше единствено от няколкото тесни прозореца.
— Колцина са избягали от Питон със съкровището? — попита Конан.
— Само няколко кораба — отговори Спринголд, зашеметен от останките на минало великолепие.
— Тогава кой е изработил това? — продължи да се интересува кимериецът. — Една стигийска кралска гробница се строи от населението на цяла провинция, при това понякога в продължение на цял живот.
— Ами… не знам, но трябва да има някакво обяснение — запъна се Спринголд. — Може би са заварили в долината многочислен народ и са го поробили.
— Стига сме се занимавали с това — прекъсна ги Улфило. — Имаме си достатъчно грижи.
Охраната им спря пред каменна платформа, която започваше в подножието на кулата. На равни разстояния покрай платформата имаше колове с височината на човешки ръст и на всеки кол беше забучена по една човешка глава. Някои бяха вече голи черепи, по други имаше тук-там плът, а трети бяха почти пресни.
— Ужасна гледка — отбеляза Улфило.
— Някой череп да ви е познат? — попита Улфреде. Въпросът му накара Малия да потрепери.
— По-пресните са все на чернокожи — отговори Спринголд. — Що се отнася до останалите, всички черепи си приличат.
През входа на кулата забелязаха някакво движение вътре и всички хора на площада, включително съпровождащите ги воини, се хвърлиха по лице на земята. Всеки вдигна дясната си ръка с длан към вратата и взеха да скандират в ритъм.
От кулата се показа мъж, висок почти два метра и половина. Тялото му беше цялото покрито с мускули — виждаше се ясно, защото той не носеше друго облекло освен накити и една къса леопардова кожа. Би бил хубав и внушителен, ако не беше прекалил с обичайните рисунки по кожата. Всеки квадратен сантиметър от тялото му беше покрит с тях.
Малко зад гиганта вървеше дребно, съсухрено същество от неясен пол. Гротескното същество отвори розовата си беззъба уста и изкрещя нещо. Воините в миг скочиха, сграбчиха пленниците си за ръцете и ги принудиха да паднат на колене.
— Не коленича пред диваци! — извика Улфило.
— Обикновено и аз не го правя — хладно му отвърна Улфреде. — Но в този случай май е препоръчително.