— Гледайте! — извика Малия и посочи към един от прозорците. Всички се скупчиха пред него, погледнаха навън и с учудване видяха широко езеро. Водите му бяха извънредно тъмни и необичайно спокойни.
— Сега знаем откъде идва рибата — отбеляза Улфреде.
— Такава странна риба като онази, която видяхме, може спокойно да идва от такова езеро — съгласи се Спринголд. — Видът му въобще не ми харесва.
— Наистина — с тревога се съгласи Конан — в него има нещо странно.
Езерото имаше почти идеално кръгла форма и, доколкото кимериецът можеше да прецени, беше разположено точно в средата на долината, в нейната най-ниска точка. Очевидно всички потоци от местността се вливаха в него.
— Някъде трябва да има оток — рече Конан, — но не го виждам.
— Може би водата се отича в подземни пещери — предположи Спринголд.
— Имаме да обсъждаме много по-важни въпроси от едно странно езеро — скара им се Улфило. Той се дръпна от прозореца и седна на пода. — Защо тези хора не искат да ни кажат нищо за Марандос? Сигурни сме, че той е влязъл в долината. Защо го крият от нас?
— Може да са го убили — отговори Спринголд.
— Видяхме как онзи нещастник беше заклан само защото кихна — възрази кимериецът. — Не мисля, че крал Набо би прикрил едно незначително кръвопускане.
— Може би не знаят нищо за него — обади се Малия. Тя все още стоеше до прозореца и гледаше към езерото.
— Как така няма да знаят? — учуди се Улфило.
— Погледнете отвъд езерото към ниските хълмове. Дали ме лъжат очите, или виждам там друг град? — възкликна Малия.
Още веднъж се събраха при прозореца. Проследиха накъде сочи пръстът й и наистина различиха група постройки, явно дело на човешки ръце.
— Може да е там! — продължи Малия. — Възможно е долината да се обитава от повече от едно племе и между племената да съществува вражда. Това обяснява предпазливостта на краля.
Улфило се почеса по брадата.
— Да, възможно е. Но няма как да разберем дали в онази купчина камъни изобщо живеят хора. Разстоянието е прекалено голямо.
— Не виждам дим — обади се Улфреде, — но пък и оттук не би могъл да се види. Виж, ако имаше светлина от факли, щяхме да я забележим.
Конан се извърна към преводача и го попита на кушитски:
— Какъв е онзи град на хълмовете?
— Нищо особено — побърза да отговори преводачът. — Просто стари камънаци. — На лицето му обаче беше изписан явен страх.
— Не го притискай — тихо посъветва Улфило кимериеца.
— Как се казваш? — попита Конан.
Мъжът очевидно изпита облекчение от смяната на темата.
— Името ми е Кафи. Баща ми наистина е стигиец — търговец, който държеше търговски склад и имаше цели кервани от роби на река Зархеба. Майка ми беше от Куш, негова държанка. Докато карахме стадо добитък към един пазар на юг от Зархеба, ме плениха роботърговци и ме продаваха от пазар на пазар в продължение на две години. Накрая попаднах при някакви ниски хора с дръпнати очи. Прекараха ме през някаква пещера, която прорязва Скалистите планини откъм север. Продадоха ме на бащата на крал Набо. Първо бях пастир, но бързо се издигнах, защото съм способен и знам чужди езици.
— Значи тази долина не е чак толкова затворена за външния свят, както каза по-рано — отбеляза Улфреде.
Кафи сви рамене:
— Никой народ не се изолира напълно от останалите. Крал Набо има нужда от желязо и платно, а и тукашните жители, също като останалите хора, ценят пъстрите стъклени мъниста и огледалата. Понякога им трябват роби, а понякога самите те имат роби за продан. Но на никой чужденец не се позволява да остане по-дълго, отколкото е необходимо за търговията.
— А нас как ще ни приемат?
— Това зависи от господаря ми. Тук волята на крал Набо е единствения закон. Днес е решил да ви забавлява. Ако му доставите удоволствие, може да ви изпрати да си вървите по пътя с подаръци. А ако ли не — преводачът отново сви рамене, — сигурно ще ви избие до един.
Тринадесета глава
Владетелят на прокълнатото езеро
Починаха си, дори успяха да поспят до свечеряване. Събуди ги бой на барабани пред кулата. Донесоха им кани с вода и дрехи, направени от плат, явно купен от пътуващите търговци. Всички, освен Конан, свалиха дрипите и се преоблякоха в новите пъстри роби, над които препасаха оръжията си.